Грегъри Робъртс - Шантарам

Лулата се върна при мен за трети път, но пушекът беше горещ и имаше противен вкус. Обявих я за изпушена. Назир я сграбчи грубо от ръцете ми, задърпа с яростна решителност и успя да извлече мръснокафяво кълбо от дим. После я изтръска в шепата си и от нея се изсипа малко бяла пепел. След като се увери, че го гледам, той издуха пепелта в краката ми, прокашля се заплашително и ни остави.

— Назир не ме харесва особено.

Кадербай се засмя с внезапен, много младежки смях. Той ми хареса и аз също се засмях с него, макар и да не разбирах защо се смееше.

— А ти харесваш ли Назир? — попита ме той през смях.

— Не, не го харесвам — отвърнах и се разсмяхме още по-силно.

— Ти не искаш да учиш Тарик на английски, защото не искаш да поемеш отговорността — каза той, когато смехът утихна.

— Не е само това… Ами, да, всъщност точно това е. Просто… — вгледах се умолително в златистите му очи. — Не ме бива да поемам отговорност. А това… това е голяма отговорност. Прекалено голяма. Няма да се справя.

Той се усмихна, пресегна се и положи длан на ръката ми.

— Разбирам. Безпокоиш се. И това е нормално. Безпокоиш се, че нещо може да се случи с Тарик. Безпокоиш се, че ще загубиш свободата си да ходиш, където си искаш и да правиш каквото си искаш. Това е съвсем естествено.

— Да — измърморих облекчено. Той наистина разбираше. Знаеше, че не мога да изпълня молбата му. Щеше да ме пусне. Седнал там, на ниската табуретка до креслото му, трябваше да го гледам отдолу и се чувствах ощетен. Освен това почувствах внезапен прилив на обич към него, обич, която сякаш произлизаше и зависеше от неравенството между нас. Беше обичта на васала, едно от най-силните и най-тайнствените човешки чувства.

— Много добре. Моето решение, Лин, е следното — ще вземеш Тарик с теб, нека остане с теб за два дни. Ако след тези четирийсет и осем часа смяташ, че е невъзможно това да продължи, ще го доведеш отново тук и няма да искам нищо повече от теб. Но съм убеден, че той няма да ти създава проблеми. Племенникът ми е чудесно момче.

— Вашият… племенник ?

— Да, четвъртият син на най-малката ми сестра Фарища. Той е на единайсет години. Научил е някои английски думи, говори гладко хинди, пащо, урду и марати. Не е много висок за възрастта си, но има желязно здраве.

— Вашият племенник… — започнах аз отново, но той бързо ме отряза:

— Ако решиш, че можеш да направиш това за мен, ще видиш, че моят скъп приятел в жопадпати Касим Али Хюсеин — познаваш го, разбира се, началникът — ще ти помага по всякакъв начин. Той ще уреди някои семейства, включително и неговото собствено, да споделят отговорността с теб и да осигурят подслон на момчето да преспива, не само в твоя дом. Много приятели ще ти помагат да се грижиш за Тарик. Искам той да опознае най-тежкия живот на най-големите бедняци. Но преди всичко искам да придобие опита с учител по английски. Последното означава много за мен. Когато бях малък…

Той млъкна и остави погледа му да се измести към фонтана и мократа повърхност на големия валчест камък. Очите му заблестяха — течната светлина на камъка се отразяваше в тях. После за миг, като сянка на облак над гладки хълмове в слънчев ден, те добиха сериозно изражение.

— Значи, четирийсет и осем часа — върна се той с въздишка на темата. — След това, ако го доведеш при мен, аз няма да си помисля нищо лошо за теб. А сега е време да се запознаеш с момчето.

Кадербай посочи към манастирските арки зад мен, обърнах се и видях момчето, което вече стоеше там. Наистина беше дребно за възрастта си. Кадербай беше казал, че е на единайсет години, но не изглеждаше на повече от осем. Облечено в чиста изгладена курта — пижама и кожени сандали, то стискаше в прегръдките си вързоп от хасе и ме гледаше с такова отчаяние и недоверие, че очаквах всеки миг да избухне в сълзи. Кадербай го извика и момчето дойде при нас, заобиколи ме отдалече и застана от другата страна на чичовото си кресло. Колкото повече се приближаваше, толкова по-нещастно изглеждаше. Кадербай му заговори бързо и строго на урду и ме посочи на няколко пъти. Щом свърши, момчето дойде до табуретката и ми протегна ръка.

— Много здравейте — каза то, окръглило очи от нежелание и страх.

Ръкувах се с него — малката му ръчица изчезна в моята. Нищо не приляга така в дланта и не е толкова на мястото си, и не вдъхновява толкова закрилническия инстинкт като детската ръка.

— Здравей и ти, Тарик — казах, усмихнат пряко волята си.

В отговор в погледа му трепна мъничка, изпълнена с надежда усмивка, но съмненията бързо я угасиха. Той погледна отново чичо си и в погледа му се четеше отчаяно нещастие, изпъна неразтворените си устни и така присви малките си ноздри, че те побеляха в ъгълчетата.