Грегъри Робъртс - Шантарам

И въпреки всичко беше красива. Хрумна ми, че тя винаги изглежда красива, дори и в грозно положение. Нейното лице бе едро, прелестно и необременено — лице на мажоретка на футболен мач, лице, каквото използват в рекламите, за да им помага да продават глупави и ненужни неща.

— Хайде де, разкажи ми що за дете е малкият?

— Ами, мисля, че е религиозен фанатик — доверих й усмихнато и погледнах спящото момче през рамо. — Три пъти ме кара да спирам днес, и тази вечер също, за да може да си каже молитвите. Не знам дали това се отразява благотворно на душата му, но стомахът му явно работи отлично. Яде така, все едно се бори за награда. Тази вечер ме задържа в ресторанта повече от два часа и яде какво ли не — от макарони и печена риба до сладолед и желе. Затова закъсняхме. Аз да съм се прибрал преди цяла вечност, но не можех да го изкарам от ресторанта. Изхранването му тия два дни ще ми струва майка си и баща си. Яде повече от мен.

— Знаеш ли как е умрял Ханибал? — попита ме тя.

— Я пак?

— Ханибал, онзи със слоновете. Не знаеш ли историята му? Прекосил Алпите със слоновете си, за да нападне римляните.

— Да, знам за кого говориш — сопнах й се, раздразнен от нелогичната й реплика.

— Е, как е умрял? — попита настоятелно тя. Израженията й ставаха все по-пресилени, гротескната бурлеска на пиянството.

— Не знам.

— Ха! — възкликна ехидно тя. — Не знаеш всичко!

— Не, не знам всичко.

Последва протяжно мълчание. Тя ме зяпаше безизразно. Струваше ми се, че виждам как мислите изтичат надолу през синьото на очите й като бели снежинки в стъклено преспапие.

— Е, ще ми кажеш ли? — пробвах след малко. — Как е умрял?

— Кой е умрял? — попита озадачено тя.

— Ханибал. Щеше да ми разкажеш как е умрял.

— А, той ли. Ами, повел армия от трийсет хиляди пича през Алпите към Италия и се бил с римляните някъде към шестнайсет години. Шестнайсет години, егати! И нито веднъж не го били, нито веднъж! И после, след още една камара разни глупости, се върнал в родината си, където станал голяма клечка, нали бил голям герой и не знам кво си. Обаче тия пичове, римляните, така и не забравили, че той ги направил на гъз, и затова чрез политика накарали неговите си хора да се обърнат срещу него и да го изритат. Чат ли си?

— Да.

— Ама виж какво, защо да си губя времето тука с това, егати? Не съм длъжна да знаеш. Мога да си общувам с много по-свестни хора от тебе. Мога да бъда с всеки, когото си харесам. С всеки!

Забравената цигара беше изгоряла до пръстите й. Поставих пепелника под фаса, разтворих пръстите й и го оставих да падне вътре. Тя като че не го забеляза.

— Добре, значи римляните накарали хората на Ханибал да го изритат — напомних й. Наистина съдбата на картагенския воин ми беше любопитна.

— Пратили го в изгнание — поправи ме тя сприхаво.

— В изгнание. И какво станало после? Как умрял той?

Лиса изведнъж надигна замаяно глава от възглавниците и ме изгледа с недвусмислена злоба.

— И какво толкова намираш в Карла, а? — нахвърли ми се тя. — Аз съм по-красива от нея! Огледай ме хубавичко — циците ми са по-хубави от нейните.

Тя смъкна копринената си пижама, остана напълно гола и заопипва непохватно гърдите си.

— Е? Не са ли?

— Те са… много хубави — смънках аз.

— Хубави? Прекрасни са, по дяволите! Съвършени! Искаш да ги пипнеш, нали? Хайде, де!

Тя ме сграбчи за китката с изненадваща бързина и притегли ръката ми върху бедрото си, под хълбока. Плътта й беше топла, гладка и гъвкава. Нищо на света не е толкова меко и приятно на пипане като кожата на женско бедро. Никое цвете, перо или тъкан не могат да се сравнят с кадифения шепотна плътта. Колкото и да са неравностойни във всякакви други отношения, всички жени — и стари, и млади, и дебели, и слаби, и красиви, и грозни — притежават това съвършенство и то до голяма степен е причината за това, че мъжете жадуват да притежават жените и толкова често се самоубеждават, че наистина ги притежават… — бедрото, онзи допир.

— Карла каза ли ти какви ги вършех в Двореца, а? С какво се занимавах там? — попита ме тя с озадачаваща враждебност и бутна ръката ми към твърдото малко хълмче от руси косми между краката си. — Мадам Жу ни кара да разиграваме игри там. В Двореца много си падат по игрите. Карла ти е разказвала за тези игри, нали? А? Дупето на слепеца — за това разказа ли ти? Клиентите са с превръзки на очите и получават награда, ако познаят в коя от нас са си пъхнали кура. Без ръце, разбираш ли. Там е номерът. Разправяла ли ти го е? А разказвала ли ти е за Стола? Много популярен номер беше. Едно момиче застава на четири крака, разбираш ли, друго ляга върху нея по гръб и ги връзват заедно. И клиентите шибат ту едната, ту другата, по избор. Това възбужда ли те, Лин? Палиш ли се? Това възбуждаше клиентите на Карла, когато ги водеше в Двореца. Карла има делови ум. Знаеше ли го? Аз работех в Двореца, но това си беше само работа и получавах от нея единствено пари. Тя е тази, която я правеше мръсна. Тя е тази, която я правеше… извращение. Карла е тази, която е готова на всичко, за да получи каквото иска. Точно така, делови ум и подобаващо сърце…