Грегъри Робъртс - Шантарам

Тя притискаше ръката ми в слабините си с двете си ръце и се отъркваше в нея с въртеливи движения на хълбоците. Вдигна колене, разтвори крака и притегли дланта ми към устните на вагината й, тежки, набъбнали и мокри. После пъхна два от пръстите ми в тъмната горещина.

— Усещаш ли? — промърмори тя през стиснати зъби и се усмихна мрачно. — Това е мускулна сила, момче. Точно това е. Това са обучение и тренировки, по цели часове, по цели месеци. Мадам Жу ни караше да приклякаме и да стискаме молив, да отработим, юмручен захват! Така страшно задобрях, че можех писмо да напиша с оная си работа, егати! Усещаш ли колко е яко? Никога няма да намериш нищо по-стегнато от това, никъде. Карла не е толкова добра. Знам, че не е. Какво ти става? Не искаш ли да ме изчукаш? Ти да не би да си педал? Аз…

Тя продължаваше да стиска пръстите ми, вкопчена в китките ми, но насилената усмивка угасна и тя бавно извърна лице.

— Аз… аз… май ще повърна.

Извадих пръстите си от тялото й, изкопчих ръката си от охлабената й хватка и тръгнах към банята. Намокрих набързо една кърпа със студена вода, взех един голям леген и се върнах. Заварих я изтегната в неудобна поза, притиснала с ръце корема си. Настаних я по-удобно и я завих с леко памучно одеяло. Сложих хладната кърпа на челото й. Тя се поразмърда, но не се съпротивляваше. Бръчките й постепенно се разгладиха в унилата маска на човек, на когото не му е добре.

— Самоубил се е — промълви тихо тя със — затворени очи. — Оня, Ханибал. Щели да го върнат обратно в Рим и да го изправят на съд, и затова се самоубил. Как ти се струва? След всичката тази борба, всичките тия слонове, всичките тия велики битки да вземе да се самоубие. Истина е. Карла ми го каза. Карла винаги казва истината… дори и когато лъже… веднъж тя ми го каза… Аз винаги казвам истината, дори когато лъжа… Обичам това момиче, мамка му. Обичам го. Знаеш ли, тя ме спаси от онова място — и ти също — и сега ми помага да се изчистя… от дрогата… Трябва да се изчистя, Лин… Гилбърт… трябва да се откача от тая гадост… Обичам го това момиче…

Тя заспа. Погледах я — исках да видя дали няма да повърне, или да се събуди, но бе потънала в безметежен сън. Отидох да погледна Тарик — той също спеше дълбоко. Реших да не го будя. Самотата сред този покой бе пронизващо удоволствие. Богатството и властта в града, където половината от милионите жители са бездомни, се измерваха с уединението, което само парите можеха да купят, и усамотението, което само властта можеше да иска и налага. Бедните в Бомбай почти никога не оставаха сами, а аз бях беден.

Там, в тази дишаща стая, до мен не достигаше нито звук от притихващата улица. Движех се из апартамента свободно, без никой да ме наблюдава. И присъствието на двамата спящи, жената и детето, правеше тишината по-сладка, а покоят — по-дълбок. Балсамът на фантазиите ме успокои — някога и аз познавах такъв живот: когато имах жена и спящо дете, а аз бях техният мъж.

Спрях при разхвърляното писалище на Карла и се видях в голямото огледало, окачено на стената над него. Мимолетната фантазия за принадлежност, тази малка мечта за дом и семейство, се вцепени и се пропука в очите ми. Истината беше, че собственият ми брак бе рухнал и бях изгубил детето си, дъщеря си. Истината беше, че Лиса и Тарик не ми бяха никакви и аз не им бях никакъв. Истината беше, че аз бях ничий и навсякъде бях чужд. Заобиколен от хора и жаден за усамотение, аз навсякъде и винаги бях сам. Още по-лошо — бях кух, празен, смазан и изтощен от непрекъснати бягства. Бях загубил семейството си, приятелите от младини, страната си и нейната култура — всичко онова, което ме определяше и бе изградило моята самоличност. И като всички бегълци, колкото повече успявах, колкото по-дълго и по-надалече бягах, толкова по-малко запазвах от себе си.

Но имаше хора, малцина, които можеха да достигнат до мен, малкото нови приятели на новото ми аз, какъвто се учех да бъда. Имаше го Прабакер, дребничкият, влюбен в живота човечец. Имаше ги Джони Пурата и Касим Али, и Джитендра, и жена му Радха: герои на хаоса, които ръчкаха готовия да рухне град с бамбукови пръчки и настояваха да обичат ближните си, без значение колко надълбоко са пропаднали и колко осиромашали и грозни са те. Имаше го Кадербай, имаше го Абдула, имаше го Дидие, имаше я Карла. И докато се вглеждах в собствените си сурови очи в огледалото със зелена рамка, се замислих за всички тях и се запитах с какво тези хора са толкова важни. Защо точно те? Какво толкова имаше в тях? Група от коренно различни хора — от най-богатите до най-бедните, образовани и неграмотни, добродетелни и престъпници, стари и млади — сякаш единственото, което ги обединяваше, бе способността да ме накарат да се чувствам… нещо.