Грегъри Робъртс - Шантарам

Вървяхме по платното, защото тротоарите на много места бяха преградени от спящи бездомници. Единственото движение регистрираха няколко самотни таксита и полицейски джипове. Всички магазини и кантори бяха затворени и само някои от прозорците на апартаментите светеха. Луната беше почти пълна, но от време на време я засенчваха плътни, мрачни облаци. Те бяха предвестници на мусона — облаците, които се събираха и сгъстяваха всяка нощ и през следващите дни щяха да набъбнат, докато не покрият и последната частица на небето, и щеше да завали навсякъде, и да вали цяла вечност.

Прибрахме се бързо. Само час и половина след излизането ни от апартамента на Карла завихме по широкия околовръстен път покрай източния край на бордея. Докато вървяхме, Тарик не каза и дума, а аз, обременен от тревогите как да се справя с него и отговорността за неговото благополучие, обременен от самото момче, както ми се струваше тогава, мълчах като пукал. Вляво от нас имаше голямо открито пространство колкото футболно игрище, определено за тоалетна, където жените, малките деца и възрастните хора идваха да се облекчават. Там не растеше нищо и навсякъде беше голо и прашно след осем месеца непрекъснат слънчев пек. Отдясно беше краят на строителната площадка, отбелязан тук-там с ниски купища греди, стоманени пръти и други материали. Голи крушки, увиснали на дълги кабели, ги осветяваха. На пътя нямаше други лампи, а в бордея, на около петстотин метра от нас, трепкаха само пламъчетата на няколко газови котлона.

Казах на Тарик да върви плътно в стъпките ми — знаех, че много хора използват пътя за тоалетна, като се стъмни, защото се страхуваха от плъховете и змиите на откритото място. По силата на някакво тайнствено негласно споразумение винаги оставяха една тясна и блуждаеща пътечка, за да могат хората, които се прибираха късно, да влязат в бордея, без да нагазят в натрупалите се нечистотии. Прибирах се късно толкова често, че бях научил ексцентричните извивки на чистата пътека и не се препъвах в големите дупки, които никой така и не се сещаше да запълни.

Тарик ме следваше плътно и прилежно се стараеше да стъпва точно там, където стъпвах аз. Вонята в края на бордея беше непоносима и гнусна за чуждите хора, знаех го. Аз бях свикнал с нея и дори бях започнал да мисля за нея с някаква привързаност, също като обитателите на бордея. Миризмата означаваше, че вече сме си вкъщи, на сигурно място, защитени от нашата колективна сиромашия от опасностите, които преследваха бедните по чистите и лъскави градски улици. Ала никога не забравих спазмите на гадене, които получих, когато за пръв път влязох в бордея като чужд човек. Спомнях си и страха, който ме обзе, когато вдъхнах този въздух — толкова противен, че ми се струваше, че всяко вдишване трови дробовете ми и цапа потта по кожата ми.

Спомних си го и знаех, че Тарик без съмнение страда, гади му се и го е страх. Но не му казах нищо, за да го утеша, и не се подчиних на импулса да го хвана за ръка. Не исках това дете да е с мен и бях бесен на себе си, задето проявих такава мекушавост и не го казах на Кадербай. Исках да му се гади. Исках да го е страх. Исках толкова да му се догади, толкова да се уплаши и разстрои, че да се моли на чичо си да си го вземе от мен.

Яростен лай разкъса пращящата от напрежение жестока тишина. Воят на самотното куче скоро разлая още няколко, а после и много други. Спрях изведнъж и Тарик се блъсна в гърба ми. Кучетата бяха в откритото поле, недалеч. Вгледах се в мрака, но не ги виждах. Усещах, че глутницата е голяма и разпръсната нашироко. Погледнах струпаните колиби — преценявах разстоянието до бордея и доколко колибите са в безопасност. Точно тогава воят стигна яростно кресчендо и кучетата се втурнаха към нас от мрака.

Двайсет, трийсет, четирийсет разярени псета в глутница, която напредваше към нас в широк полумесец и ни отрязваше пътя към бордея. Извънредно голяма опасност. Същите тези кучета, които бяха толкова кротки и раболепни денем, нощем се събираха в свирепи, смъртоносни глутници. Тяхната агресивност и свирепост бяха легендарни във всички бордеи из целия град и вдъхваха силен страх. Често нападаха хора. В малката ми колиба — клиника почти всеки ден лекувах ухапвания от кучета и плъхове. Един пиян мъж бе изпохапан от глутница кучета около бордея и още лежеше в болницата. Само преди месец на същото това място бяха убили дете. Телцето му бе разкъсано на парчета и те бяха пръснати толкова нашироко, че цял ден ги търсиха и събираха.