Грегъри Робъртс - Шантарам

Тарик се сепна, събуди се и се заоглежда наоколо. Очите ми бяха свикнали с тъмнината. Видях ясно мимолетния страх по бледото му лице, страх, който, докато го наблюдавах, се сви в тъга и решителност. Той погледна кротко спящия Абдула, а после и мен. Съвсем безшумно, той стана и примъкна постелката си до моята. После отново се шмугна под тънкото си одеяло и се сгуши до мен. Протегнах ръка и той отпусна глава върху нея. Косата му миришеше на слънце.

Най-сетне изтощението ме превзе и заля съмненията и объркването ми; потънал в полусън, аз изведнъж ясно прозрях какво обединяваше моите нови приятели — Кадербай, Карла, Абдула, Прабакер и всички останали. Всички те, всички ние бяхме чужди в града. Всички ние бяхме бегълци, корабокрушенци, добрали се до брега на този град остров. Ако съществуваше някаква връзка между нас, то това бе връзката на изгнанието, сродството на изгубените, самотните, прокудените.

И когато осъзнах и проумях това, то ме накара да прозра и колко сурово съм се отнесъл към момчето, Тарик — самото то чужденец в моята сурова и дрипава частица от града. Засрамен от студената себичност, откраднала състраданието ми, и трогнат от храбростта и самотата на малкото момче, аз се вслушах в спокойното му дишане и го оставих да се вкопчи в болката на сърцето ми. Понякога ние обичаме само с надежда. Понякога плачем с всичко друго, но не и със сълзи. В края на краищата, това е всичко — обичта и нейният дълг, мъката и нейната истина. В края на краищата, това е всичко, което имаме, за да се вкопчим в него, докато съмне.

Светът се управлява от един милион злодеи, десет милиона глупаци и сто милиона страхливци — произнесе Абдул Гани на английски с най-съвършения си оксфордски акцент, докато облизваше медения сладкиш от късите си дебели пръсти. — Злодеите са властта: богаташите, политиците и религиозните фанатици. Техните решения управляват света и определят курса му към алчност и разруха.

Той млъкна, загледан в шепнещия фонтан в подгизналия от дъжда двор на Абдел Кадер Хан, сякаш се вдъхновяваше от влагата и лъсналите камъни. Протегна ръка, взе си още един сладкиш и го напъха цял в устата си. Умолителната усмивчица, която ми отправи, докато дъвчеше и преглъщаше, сякаш казваше: „Знам, че не трябва, но вече не мога да се въздържам.“

— Само един милион са истинските злодеи в целия свят. Много богатите и много влиятелните, чиито решения действително имат тежест, наброяват само милион. Глупаците, които са десет милиона, са войници и полицаи, налагащи властта на злодеите. Те са неизменните армии на дванайсетте важни държави, техните полицейски сили. И само десет милиона са тези, които имат истинска власт. Те често са храбри, уверен съм, но и не по-малко глупави, защото отдават живота си за каузи и правителства, които използват тяхната плът и кръв просто като шахматни фигури. В крайна сметка правителствата винаги ги предават, разочароват или изоставят. Държавите не пренебрегват никого толкова срамно, както своите военни герои.

Кръглият вътрешен двор в сърцето на къщата на Кадербай беше отворен към небето. Мусонът валеше над фонтана и заобикалящите го плочки — дъжд толкова плътен и непрестанен, че небето се бе превърнало в река, а нашата част от света — в неин водопад. Въпреки дъжда фонтанът продължаваше да работи и да изхвърля крехките си водни пера срещу каскадата отгоре. Седяхме, подслонени от покрива на заобикалящата веранда на топло и сухо сред влажния въздух; наблюдавахме пороя и пиехме сладък чай.

— А стоте милиона страхливци — продължи Абдул Гани и стисна дръжката на чашата между пухкавите си пръсти, — са бюрократите, канцеларските плъхове, които позволяват на злодеите да управляват и се правят, че не виждат какво става. Те са началникът на еди-кой си отдел, секретарят на еди-кой си комитет и президентът на еди-коя си асоциация. Те са управители, чиновници, кметове и служители в съда. И винаги се оправдават с думите, че само изпълнявали заповеди, само си вършели работата, нищо лично, и ако те не го правели, ще го прави някой друг вместо тях. Те са стоте милиона страхливци, които знаят какво става, ала не казват нищо, докато подписват документа, изпращат човек на разстрел или обричат един милион души на по-бавната гладна смърт.

Той млъкна, взрян в мандалата от вени на опаката страна на дланта си. Малко по-късно излезе от унеса и ме погледна. Очите му сияеха в блага, любяща усмивка.