Грегъри Робъртс - Шантарам

— Аллах ху Акбар! Аллах ху Акбар! — крещеше Тарик. С озверяло лице и стойка на диво животно той приклекна и замахна с дървото във въздуха. В последния от тези невъзможно дълги мигове, когато сетивата ми бяха изопнати докрай, имах време да усетя паренето на сълзите, докато го гледах как, приклекнал, той размахва дървото, за да ни защити. Виждах прешлените на гръбнака му, които стърчаха изпод фланелката, и изпъкналите капачки на слабите му коленца, които се очертаваха под панталона. В това малко телце имаше толкова храброст! Чувството, изгарящо очите ми, бе обич, чистата и изпълнена с гордост обич на бащата към сина. В този миг го обичах с цялото си сърце. Щом се надигнах с усилие на крака, а времето се изтръгна от лепкавата маса на страх и отчаяние и отново се ускори, в съзнанието ми нахлуха и започнаха да се повтарят думи, думи от стихотворението на Карла. Ще умра за тази любов, ще умра за тази любов.

Тарик беше ранил водача на глутницата и той се беше потулил зад другите. За малко те загубиха кураж. Ала воят се усилваше и сега в него се усещаше друго — пулсиращият стон на разочарованието. Сякаш им беше болно, провалът им ги измъчваше. Надявах се, че в мъчителното си разочарование те ще се нахвърлят едно срещу друго, ако не ни повалят скоро. И тогава, без предупреждение, те отново ни нападнаха.

Идваха на групи, по две, по три. Нападаха ни едновременно от две страни. Двамата с момчето бяхме долепили гърбове и ги отблъсквахме с отчаяни удари. Кучетата бяха настървени от жаждата за кръв. Удряхме ги силно, но те се дръпваха само за миг и отново скачаха към нас. Навсякъде около нас се носеше ръмжене, вой и тракане със зъби. Наведох се над Тарик да му помогна да отблъсне решителното нападение на два-три звяра. Едно куче успя да скочи зад мен и да ме захапе за глезена. Кожените ми кубинки ме пазеха и аз прогоних кучето, но усещах, че губим войната. Бяхме се притиснали в купчината греди и нямаше накъде да отстъпваме повече. Цялата глутница ръмжеше и ни се зъбеше само на два метра от нас. И тогава зад нас се разнесе ръмжене, а гредите запращяха и се срутиха под тежестта на нещо, скочило върху купчината. Помислих си, че някои кучета бяха успели да я заобиколят и да се покатерят отгоре, но щом се обърнах, за да посрещна предизвикателството видях облечената в черно фигура на Абдула. Той отново скочи, прелетя над главите ни и се приземи право сред тракащите челюсти на глутницата.

Завъртя се, като удряше наляво и надясно. Скочи, свил колене, и се приземи с гъвкавостта на опитен боец. Движенията му бяха плавни, бързи и пестеливи — ужасната и прекрасна пестеливост на змията и скорпиона. Смъртоносен. Точен. Съвършен. Беше се въоръжил с метален прът, около три сантиметра в диаметър и по-дълъг от метър. Въртеше го с две ръце, като меч. Но не по-доброто оръжие, нито пък свръхестествената му ловкост ужасяваше и отблъскваше кучетата. Онова, което ги накара да побягнат панически и да зарежат двете мъртви псета с пукнати черепи, беше, че той бе влязъл в битка с тях — той нападаше, докато ние се защитавахме. Той бе сигурен в победата си, а ние просто се борехме, за да оцелеем.

Всичко свърши бързо. На мястото на шумотевицата и писъците се възцари тишина. Абдула се обърна и ни погледна, вдигнал металния прът на рамото си като самурайски меч. Усмивка сияеше на храброто му младо лице като лунната светлина по минарето на бялата джамия „Хаджи Али“.

По-късно, докато пиехме горещ и много сладък чай „Сулеймани“ в моята колиба, Абдула ми обясни, че ме чакал в колибата и чул кучетата. Каза ни, че дошъл да разбере какво става, защото имал чувството, че става нещо ужасно. След като на няколко пъти обсъдихме приключението, аз постлах на трима ни на голия пръстен под и се изтегнахме на него.

Абдула и Тарик незабавно потънаха в дълбок сън; аз не успях. Лежах в мрака, който миришеше на благовония, индийски пурети и евтина газ и пресявах събитията от последните няколко дни през ситото на съмненията и подозренията. Струваше ми се, че през тези дни се бяха случили повече неща, отколкото цели месеци преди това. Мадам Жу, Карла, съветът на Кадербай, Сапна — чувствах се зависим от милостта на личности, по-силни или поне по-тайнствени от мен самия. Чувствах се неустоимо повлечен от вълна, която ме носеше към нечия чужда цел, нечия чужда съдба. Имаше някакъв план или предначертание. Чувствах го. Имаше и знаци за разгадаването му, сигурен бях, но не можех да ги отсея от сплъстения колаж на часове, лица и думи. Изпъстрената с облаци нощ сякаш бе пълна със знаци и поличби, сякаш самата съдба ме подканяше да си тръгна или ме предизвикваше да остана.