Грегъри Робъртс - Шантарам

Не можехме да помръднем от тъмната пътека. Кучетата се приближиха на няколко метра от нас — кръжаха около нас и лаеха яростно с оглушителен и ужасяващ лай. Най-дръзките бавно напредваха към нас. Знаех, че само след мигове ще ни се нахвърлят. Бордеят бе твърде далече, не можехме да се скрием там от тях. Струваше ми се, че ако хукна нататък, бих се отървал само с няколко ухапвания, но знаех, че кучетата ще повалят Тарик още на първите сто метра. Много по-наблизо имаше купчина греди и други строителни материали — те щяха да ни осигурят оръжие и добре осветена площ за битката. Казах на Тарик да се приготви да побегне по моя команда. След като се уверих, че ме разбра, аз замерих глутницата с найлоновия плик с дрехите, дадени ми от Карла. Те веднага й се нахвърлиха, като ръмжаха и тракаха със зъби едно срещу друго, полудели да я разкъсат.

— Сега, Тарик! Сега! — креснах, бутнах момчето пред мен и се обърнах, за да прикрия бягството му. Кучетата бяха така увлечени от разкъсването на дрехите, че в началото ни забравиха. Втурнах се към купчината греди и грабнах една дебела бамбукова тояга точно когато разкъсаните дрехи омръзнаха на глутницата и тя отново заприижда към нас.

Щом забелязаха оръжието, разярените псета се поотдръпнаха. Бяха много. Твърде много, улових се, че мисля. Твърде много са. Най-голямата глутница, която бях виждал някога. Дивият вой предизвикваше най-побеснелите да се преструват, че ни нападат от различни посоки. Вдигнах тоягата и казах на Тарик да се качи на гърба ми. Момчето ме послуша веднага, яхна ме през кръста и здраво ме стисна за врата с тънките си ръчички. Глутницата припълзя по-близо. Едно черно куче, по-едро от останалите, се хвърли със зинала паст към краката ми. Замахнах с цялата си сила — не улучих муцуната, но стоварих пръта върху гръбнака му. То заскимтя страдалчески и офейка. Битката започна.

Едно след друго, те нападаха — отляво, отдясно и отпред. Всеки път аз ги отблъсквах с пръта. Хрумна ми, че ако осакатя или убия някое куче, останалите може да се уплашат и да избягат, но ударите ми не бяха достатъчно тежки, че да им вземат страха задълго. Всъщност дори май усещаха, че тоягата може да им причини болка, но не и да ги убие, и ставаха все по-нагли.

Цялата глутница неумолимо се приближаваше. Отделните атаки зачестиха. Десет минути след началото на борбата аз бях плувнал в пот и вече чувствах умора. Знаех, че скоро рефлексите ми ще се забавят и някое куче щеше да успее да ме ухапе по крака или по ръката. А щом замиришеше на кръв, кипналата им ярост щеше да се превърне в истински бяс и безстрашие. Надявах се някой в бордея да чуя оглушителния шум и да се притече на помощ. Нали същият този лай от покрайнините бе будил и мен посред нощ сто пъти. И сто пъти се обръщах на другата страна и заспивах отново, без изобщо да се замисля.

Голямото черно куче, което явно беше водачът на глутницата, излезе с хитър ход и се престори, че ме напада. Обърнах се — твърде бързо — за да го пресрещна, кракът ми се удари в една стърчаща греда и паднах. Често бях чувал хората да казват, че в миг на някаква катастрофа или внезапна опасност са изпитали чувството, че времето се забавя, че започва да се влачи едва-едва и всичко се случва като на забавен каданс. На мен ми се случи за пръв път тогава, когато се препънах и паднах. Между препъването и падането се образува тунел от провлачено време, със стеснена перспектива. Видях как черното куче се поколеба, докато инстинктивно се отдръпваше, а после отново се обърна срещу нас. Видях как предните му лапи се подгъват под него, докато се обръща енергично, а после заорават в прахта и се напрягат за скок. Видях очите на звяра, почти човешката жестокост, когато той усети слабостта ми и колко близо е мигът на убийството. Видях как другите кучета се спряха като едно, а после заситниха напред. Тогава, в миговете на моята уязвимост, аз имах време да се учудя колко странно и неуместно е това тяхно прокрадване. Имах време да почувствам как коравите камъни остъргват кожата от лакътя ми, когато паднах на земята, и да се учудя на нелепата си тревога, че раната може да се инфектира, която покри по-непосредствената и по-голяма опасност — кучетата, кучетата. Те бяха навсякъде.

Отчаян и обезумял от страх за Тарик, аз си помислих за него, клетото дете, което ми натрапиха против желанието. Усетих го как се отлепя от врата ми и как тънките му ръчички се изплъзват покрай ръцете ми, когато се блъснах в купчината греди. Видях го как падна и се изправи с котешка гъвкавост, обкрачил проснатите ми на земята крака. После с тяло, вцепенено от яростен гняв и от храброст, малкото момче изкрещя, грабна едно дърво и го стовари върху муцуната на черното куче. Раната беше тежка. Скимтящият му вой се издигна над бесния лай и крясъците на момчето.