Грегъри Робъртс - Шантарам

— Е, това е — заключи той. — Светът се управлява от един милион злодеи, десет милиона глупаци и сто милиона страхливци. Ние, останалите, всичките шест милиарда, правим онова, което ни кажат!

Засмя се и се плясна по бедрото. Смехът му бе добродушен — смях, който няма мира, докато не сподели шегата, и аз се разсмях с него.

— Знаеш ли какво значи това, момчето ми? — попита ме той, когато лицето му стана достатъчно сериозно, за да оформи въпроса.

— Кажи ми.

— Тази формула — един милион, десет милиона, сто милиона — е истината за цялата политика. Маркс греши. Тя не е въпрос на класи, разбираш ли, защото всички класи са в ръцете на споменатото малцинство. Тази поредица от числа е причината за империите и бунтовете. Това е формулата, породила нашите цивилизации през последните десет хиляди години. Тя е построила пирамидите. Тя е повела вашите кръстоносни походи. Тя е подтикнала света към война и тази формула притежава властта да наложи мир.

— Кръстоносните походи не са мои — поправих го, — но те разбирам.

— Обичаш ли го? — попита той, сменяйки темата толкова бързо, че ахнах. Често го правеше — да скача от тема на тема, беше негова характерна черта. Бе толкова сръчен в този свой номер, че дори и след като го опознах добре, дори когато очаквах тези внезапни отклонения и забежки, пак успяваше да ме хване неподготвен. — Обичаш ли Кадербай?

— Аз… що за въпрос е това?

— Той изпитва голяма обич към теб , Лин. Често говори за теб.

Намръщих се и се извърнах от проницателния му поглед. Стана ми страшно приятно, когато чух, че Кадербай ме харесва и говори за мен. Но не исках да призная, дори и пред себе си колко държа на одобрението му. Играта на блъскащи се чувства — обич и подозрение, възхита и негодувание — ме обърка, както обикновено ставаше, когато мислех за Кадер Хан или общувах с него, и объркването се прояви като раздразнение в погледа и в гласа ми.

— Според теб колко още ще чакаме? — попитах и огледах затворените врати, водещи към личните покои на Кадербай. — Днес следобед имам среща с едни немски туристи.

Абдул не отговори на въпроса и се наведе над масичката между двата стола.

— Ти трябва да го обичаш — прошепна той почти изкусително. — Знаеш ли защо толкова обичам Абдел Кадер, че живота си давам за него?

Бяхме доближили лица толкова, че виждах червените капиляри в бялото на очите му. Бродерията на тези червени нишки се събираше в кестенявите ириси като многобройни пръсти, крепящи златистите червеникавокафяви дискове. Под очите имаше плътни, тежки торбички, които придаваха на лицето му характерното вглъбено изражение, изпълнено със скръб и тъга. Въпреки многобройните шеги и непринудения му смях, торбичките под очите му бяха вечно набъбнали от непролети сълзи.

Чакахме завръщането на Кадербай от половин час. Когато дойдох с Тарик, Кадер ме посрещна топло, а после се оттегли с момчето на молитва и ме остави в компанията на Абдул Гани. Къщата бе съвсем тиха, ако изключим плющенето на дъжда в двора и гърголенето на претоварената помпа на шадравана. В дъното на двора се гушеше двойка гълъби.

Ние с Абдул се взирахме мълчаливо един в друг, но аз не заговорих, не отговорих на въпроса му. „Искаш ли да узнаеш защо обичам този човек?“ Естествено, че исках да узная. Аз бях писател. Исках да знам всичко. Но играта му на въпроси и отговори не ми допадаше много. Не можех да я отгатна и да позная накъде води тя.

— Аз го обичам, момчето ми, защото той е опора на този град. Хиляди хора намират сигурност, като свързват живота си с неговия. Обичам го, защото е поел задачата — докато другите дори и не мечтаят за това — да промени целия свят. Тревожа се, че той влага твърде много време, усилия и пари в тази кауза и аз много пъти съм спорил с него, но го обичам заради неговата отдаденост. А най-много го обичам, защото е единственият човек, когото съм срещал, единственият, когото и ти ще срещнеш, способен да отговори на трите големи въпроса.

— Само три ли са големите въпроси? — попитах, неспособен да сдържа сарказма в гласа си.

— Да — отвърна той спокойно. — Откъде идваме? Защо сме тук? Къде отиваме? Това са трите големи въпроса. И ако ти го обичаш, Лин, млади мой приятелю, ако го обичаш, той ще повери и на теб тези тайни. Ще ти каже какъв е смисълът на живота. И когато ти заговори, докато го слушаш, ще разбереш, че думите му са истина. И никой друг, когото ще срещнеш, няма да ти отговори на тези три въпроса. Знам. Много пъти съм обиколил света. Питал съм всички велики учители. Преди да срещна Абдел Кадер Хан и да свържа живота си с неговия, да му стана брат, пропилях цяло богатство, няколко богатства, в издирване на прочути гадатели, мистици и прославени учени. Никой от тях не успя да ми отговори на трите големи въпроса. После срещнах Кадербай. Той обаче ми отговори. И от този ден нататък аз го обикнах като брат, брат по душа. Служа му от този ден нататък до кратката минута, която споделяме. Той ще ти го обясни. Смисълът на живота! Ще ти разгадае тайната.