Агата Кристи - Поаро разследва

Непрекъснато спирахме по пътя обратно към Лондон. Многократно се отбивахме от шосето и от време на време спирахме пред някоя малка сграда и никак не ми беше трудно да се досетя, че това са местни болници. Поаро оставаше само по няколко минути вътре, но след всяко спиране лъчезарната му увереност все повече се възвръщаше. Прошепна нещо на Норман, на което той отговори:

— Ако завиете наляво, ще ги видите да чакат край моста.

Завихме по страничен път и в припадащия мрак различих втора кола, която чакаше встрани от пътя. Вътре имаше двама цивилни. Поаро слезе, поговори с тях, след което потеглихме в северна посока, а втората кола ни следваше отблизо.

Пътувахме известно време, като целта ни очевидно бяха северните покрайнини на Лондон. Най-накрая спряхме пред висока сграда, разположена навътре от пътя сред двор.

Ние с Норман останахме в колата. Поаро и един от детективите се приближиха до вратата и позвъниха. Спретната прислужничка отвори. Заговори детективът:

— Аз съм от полицията и имам заповед за обиск на тази къща.

Момичето тихо извика и в преддверието се появи висока хубава жена на средна възраст.

— Затвори, Едит. Това сигурно са крадци.

Но Поаро бързо подпря вратата с крак и в същия миг наду свирка. Другите детективи се спуснаха и нахълтаха в къщата, като затвориха вратата зад себе си.

Проклинайки принудителното си бездействие, ние с Норман чакахме близо пет минути. Най-накрая вратата се отвори и детективите излязоха, заобиколили трима задържани — една жена и двама мъже. Жената и единия от мъжете настаниха във втората кола. Вторият мъж беше настанен в нашата от самия Поаро.

— Трябва да отида с другите, приятелю. Но много внимавайте с този джентълмен. Не го познавате, нали? Eh bien, нека ви го представя — мосьо О’Мърфи!

О’Мърфи! Зяпнах от учудване. В този миг потеглихме. Човекът беше без белезници, но не можех да допусна, че ще се опита да избяга. Стоеше като замаян, с поглед, вперен напред. Ние с Норман не бяхме по-малко замаяни от него.

За мое удивление продължавахме по пътя на север. Значи не се връщахме в Лондон! Съвсем се обърках. Изведнъж, когато колата намали, познах, че сме близо до летище „Хендън“. Веднага разбрах идеята на Поаро. Той имаше намерение да стигне до франция със самолет.

Това бе чудесна мисъл, но очевидно непрактична. Една телеграма би стигнала много по-бързо. Важното беше да се печели време. Той трябваше да остави славата за спасяването на министър-председателя на другите.

Щом пристигнахме, майор Норман изскочи от колата, а друг цивилен мъж зае мястото му. Размени бързо няколко думи с Поаро и веднага изчезна.

Аз също изскочих от колата и хванах приятеля си за ръката.

— Поздравявам ви, стари приятелю! Съобщиха ви скривалището, нали? Но трябва веднага да телеграфирате във франция. Ще закъснеете, ако сам отидете.

Той ме гледа с любопитство в продължение на една-две минути.

— За нещастие, приятелю, има някои неща, които не могат да се изпратят с телеграма.

В този момент майор Норман се върна, придружен от млад офицер с униформа на въздушните войски.

— Това е капитан Лайъл, с него ще отлетите за Франция. Може да тръгнете веднага.

— Загърнете се добре, сър — обади се младият пилот. — Ако искате, мога да ви заема палто.

Поаро погледна огромния си часовник и промърмори:

— Да, има време… достатъчно време. — После вдигна поглед и любезно се поклони на младия офицер. — Благодаря ви, мосьо, но не аз съм вашият пътник. Ето за този джентълмен тук става дума.

Докато говореше, той се отдръпна малко встрани и от тъмнината се показа човек. Това бе вторият задържан, който беше пътувал с другата кола, и когато светлината падна върху лицето му, зяпнах от изненада.

Това беше министър-председателят!

— За бога, разкажете ми всичко — извиках нетърпеливо, щом тримата с Поаро и Норман потеглихме назад към Лондон. — Как са успели да го върнат в Англия?

— Не е имало нужда да го връщат — отговори сухо Поаро. — Министър-председателят не е напускал Англия. Бил е отвлечен по пътя от Уинзор за Лондон.

— Какво?

— Всичко ще ви обясня. Министър-председателят е пътувал със секретаря си в колата. Изведнъж към лицето му бил притиснат тампон с хлороформ…

— Но кой?

— Способният лингвист, капитан Даниълс. Щом министър-председателят изпада в безсъзнание, Даниълс вдига микрофона и нарежда на О’Мърфи да завие надясно, на което нищо неподозиращият шофьор веднага се подчинява. Няколко метра по-нататък по пустия път пред тях се изпречва голяма кола, явно повредена. Шофьорът маха на О’Мърфи да спре. Той забавя, непознатият се приближава. Даниълс надниква през прозореца и вероятно с помощта на внезапно действащ опиат, етилхлорат например, номерът с упояването се повтаря. След няколко минути двамата безчувствени мъже са извлечени от колата и прехвърлени в другата, а двама заместници заемат местата им.