Агата Кристи - Поаро разследва

— Precisement 70 70 Precisement (фр.) — именно. — Б.пр. — отбеляза сухо Поаро. — Арестуван ли е вече бедният мосю Лоуен?

— Не още — изхили се Джап. — Но го следим отблизо.

Поаро кимна и попита:

— Какво е взето от сейфа? Знаете ли?

— Разговаряхме с младшия партньор на фирмата и госпожа Давънхайм. Изглежда е имало значително количество облигации и пари, получени след успешна борсова операция. Имало е и малко състояние от скъпоценности. Всичките бижута на госпожа Давънхайм са били в сейфа. През последните години съпругът й е купувал бижута и рядко минавал и месец, без да й подари някой рядък и скъп скъпоценен камък.

— Съблазнителна плячка — рече замислено Поаро. — Ами Лоуен? Разбрахте ли каква работа е имал с Давънхайм онази вечер?

— Очевидно двамата не са се разбирали твърде добре. Лоуен е дребен спекулант. Въпреки това е успял веднъж-дваж да изиграе Давънхайм и да спечели. Изглежда, те или не са се срещали лично, или пък — много рядко. Въпросната среща е била по желание на банкера, по повод на някакви акции от Южна Америка.

— Давънхайм има ли интереси в Южна Америка?

— Да, струва ми се. Съпругата му спомена случайно, че цялата минала есен е прекарал в Буенос Айрес.

— Имат ли семейни проблеми? Съпрузите разбират ли се?

— Бих казал, че семейният им живот протича съвсем тихо и спокойно. Госпожа Давънхайм е приятна жена, въпреки че не блести с интелигентност. Както виждате, нищо съществено.

— В такъв случай не бива да търсим ключа към разгадаване на загадката в дома им. Той има ли неприятели?

— Конкурентите му са многобройни, а и без съмнение има хора, които е използвал и те едва ли са добронамерени към него. Но струва ми се, че никой от тях не би го убил… а дори и да е, тогава къде е тялото?

— Точно така. Както спомена Хейстингс, труповете имат лошия навик да се появяват на бял свят, при това със завидно постоянство.

— Между другото един от градинарите твърди, че е видял някой да минава отстрани на къщата и да отива към градината с рози. Високият френски прозорец на кабинета се отваря към тази градина и Давънхайм често влизал и излизал през него. Но градинарят е бил доста далеч, зает с краставичките, и не може да каже дали е бил господарят му или не. Освен това не си спомня точно по кое време е видял човека. Сигурно е било преди шест, защото тогава приключва работния си ден.

— А Давънхайм кога е напуснал къщата?

— Около пет и половина.

— Какво има след градината с рози?

— Езеро.

— Има ли навес за лодки?

— Да. В него държат няколко лодки. Предполагам, че допускате самоубийство, мосю Поаро? Е, ще ви кажа, че утре Милър ще отиде там, за да претърси езерото. Какъв упорит човек!

Приятелят ми леко се усмихна и се обърна към мен:

— Моля те, Хейстингс, подай ми вестник „Дейли Мегафоун“. Ако добре си спомням, в него има поместена една необичайно ясна снимка на изчезналия.

Станах, взех вестника и намерих страницата със снимката. Поаро внимателно започна да я разучава.

— Хъм! — промърмори. — Косата му е доста дълга и чуплива. Има големи мустаци, остра брада и рунтави вежди. Очите му тъмни ли са?

— Да.

— Вероятно косата и брадата му са започнали да побеляват?

Инспекторът кимна и попита:

— Е, мосю Поаро, какво ще кажете за онова, което чухте? Ясно като бял ден, а?

— Точно обратното. Съвсем не е ясно.

Инспекторът от Скотланд Ярд изглеждаше доволен.

— Което ми дава голяма надежда, че ще разреша случая — заключи спокойно Поаро.

— А?

— Смятам, че е добър знак, когато случаят изглежда толкова неясен. Ако нещо е ясно като бял ден… е, не му се доверявай! Някой се е погрижил да изглежда ясно.

Джап поклати глава, сякаш за да изрази съчувствие към приятеля ми.

— Е, кой както го разбира. Но не е зле на човек да му е ясно онова, което гледа.

— Аз не гледам. Аз затварям очи… и мисля — промърмори отново Поаро.

— Имате цяла седмица да мислите — въздъхна Джап.

— Нали ще ме осведомявате за развитието на случая? За резултатите от подвизите на старателния инспектор Милър с орловия поглед?

— Разбира се. Това влиза в облога ни — отвърна инспекторът.

— Срамно, а? — рече ми Джап, когато го придружих до вратата. — Чувствам се сякаш съм ограбил дете.

Усмихнах се и кимнах в знак на съгласие. Все още се усмихвах, когато се върнах в стаята.

— Eh bien! — възкликна веднага Поаро. — Значи се подигравате с татко Поаро, така ли? — закани ми се с пръст той. — Не се доверявате на сивите му клетки, а? О, не се притеснявай! Хайде да обсъдим този малък проблем, който, признавам, все още е доста неясен, но вече се забелязват няколко интересни момента.