Агата Кристи - Поаро разследва

— Езерото! — досетих се аз и го погледнах многозначително.

— Нещо повече — навеса за лодки!

Изгледах изкосо Поаро. На устните му играеше най-загадъчната усмивка. Почувствах, че е напълно излишно да му задавам въпроси.

Джап не се обади на другия ден, а направо се появи вечерта в девет. По изражението му разбрах, че има новини.

— Eh bien, приятелю, всичко наред ли е? — попита Поаро. — Само не ми казвайте, че в езерото сте открили тялото на Давънхайм, защото няма да ви повярвам.

— Не сме, но намерихме дрехите му. Или по-скоро подобни на онези, с които е бил облечен в деня на изчезването си. Какво ще кажете?

— Липсват ли други негови дрехи от къщата?

— Не, камериерът му е напълно сигурен, че не липсват. Гардеробът му е непокътнат. Има и още нещо. Арестувахме Лоуен. Една от прислужничките, която има за задача да проверява прозорците в спалните, твърди, че е видяла Лоуен да отива към кабинета през градината с рози, и то около шест и петнайсет. Тоест десетина минути преди да напусне къщата.

— Той какво каза?

— Първо отрече, че изобщо е напускал кабинета. Но прислужничката е сигурна, че го е видяла. После уж се сети, че излязъл за малко, за да разгледа някои редки видове рози. Много неубедителна лъжа. Освен това получихме нови сведения. Господин Давънхайм е носел солиден златен пръстен с голям диамант на малкия пръст на дясната си ръка. В събота вечерта този пръстен е бил заложен в Лондон от човек на име Били Келет. Стар познат на полицията. Миналата есен лежа три месеца, защото беше откраднал часовника на един господин. Изглежда се е опитвал да заложи пръстена поне на пет различни места. Успял на последното. Сетне с получените пари се напил, обидил един полицай и така разбрахме за пръстена. Двамата с Милър отидохме на Боу Стрийт да говорим с него. Вече беше почти изтрезнял и трябва да призная, че се постарахме добре да го сплашим, като му намекнахме, че можем да го обвиним в убийство. Тогава той ни разказа следната странна история. В събота бил на надбягванията в Ентфийлд, въпреки че, смея да отбележа, неговите интереси са насочени повече към иглите за вратовръзки, отколкото към залаганията. Така или иначе имал лош ден. Не му провървяло. Тръгнал да се прибира по пътя за Кингсайд и малко преди да стигне селото, седнал на ръба на канавката да си почине. Няколко минути по-късно забелязал, че по пътя откъм селото идвал човек. Описа го по следния начин: „Тъмен господин, с големи мустаци, един от онези важни градски баровци.“ Келет бил прикрит от няколко камъка и не се виждал добре от пътя. Малко преди да стигне до него, мъжът се огледал набързо и след като се уверил, че няма жива душа наоколо, извадил някакъв малък предмет от джоба си и го захвърлил в канавката. После тръгнал към гарата. При падането предметът издал особен звук, което възбудило любопитството на нашия приятел. Отишъл да го потърси и не след дълго открил пръстена. Това е историята на Келет. Справедливо е да кажа, че Лоуен напълно отрича, че има нещо общо с пръстена. От друга страна, на човек като Келет изобщо не може да се вярва. Напълно е възможно да е срещнал Давънхайм в полето, да го е ограбил и да го е убил.

— Малко вероятно, mon ami — поклати глава Поаро. — Там не е имало къде да скрие трупа. Пък и щяхте да го намерите досега. Освен това фактът, че открито е предлагал пръстена в заложните къщи, показва, че не е извършил убийство, за да го вземе. На трето място, вашият джебчия едва ли е убиец. Четвърто, след като е в затвора от събота, твърде голямо съвпадение би било така ясно да опише Лоуен.

— Не казвам, че не сте прав — поклати глава Джап. — Но все пак не може да очаквате съдебните заседатели да вземат под внимание думите на един рецидивист. Това, което ме изненадва, е, че Лоуен не е измислил по-хитър начин да се отърве от пръстена.

— След като е намерен близо до селото, може да се спори дали самият Давънхайм не го е захвърлил в канавката — повдигна рамене Поаро.

— Но защо е трябвало да го прави? — възкликнах аз.

— Сигурно има причина — отбеляза Джап. — Знаете ли, че зад езерото в оградата има малка вратичка, която води към хълма и на не повече от три минути път стигате до… Къде мислите? До една варница.

— Мили Боже! — извиках аз. — Искате да кажете, че варта може да разяде тялото, но не и златото?

— Точно така.

Прочистих гърлото си и продължих:

— Първо, всички доказателства сочат, че Лоуен е мъжът, който е отворил сейфа. Второ — той е имал зъб на Давънхайм. Трето, в първоначалните си показания той е излъгал, че не е напускал кабинета. Четвърто — ако приемете разказа на Били Келет за верен, без съмнение Лоуен е замесен. — Замълчах за миг, сетне попитах: — Какво ще кажете? — Зададох този въпрос, защото усетих, че съм напипал най-същественото.