Агата Кристи - Поаро разследва

— О, докторе! Търсят ви! Глас, изпълнен с ужас! Тръпки ме побиха от него!

Досетих се, че жената е госпожица Райдър, икономката на доктор Хокър. Той беше ерген и живееше в мрачна стара къща, на няколко пресечки от нас.

Обикновено спокойната госпожица Райдър сега беше на ръба на нервна криза.

— За какъв глас ми говориш? Кой е? И за какво става въпрос?

— Обади се по телефона, докторе. Когато звънна, вдигнах слушалката и чух: „Помощ! Докторе, помощ! Убиха ме!“ После сякаш заглъхна. „Кой е?“ — попитах аз няколко пъти. В отговор чух само шепот: „фоскатин“, или нещо такова, сетне: „Риджънтс Корт“.

— Граф Фоскатини! — възкликна изненадан лекарят. — Има апартамент на „Риджънтс Корт“. Трябва веднага да отида. Какво ли се е случило?

— Ваш пациент ли е? — попита Поаро.

— Преди няколко седмици имаше леко заболяване и аз се погрижих за него. Италианец е, но чудесно говори английски. Е, ще трябва да ви пожелая лека нощ, мосю Поаро, освен ако… — Той се поколеба.

— Досещам се какво имате наум — усмихна се приятелят ми. — С удоволствие ще ви придружа. Хейстингс, слез долу и намери такси.

Такситата винаги се изпокриват, когато човек бърза и най-много се нуждае от тях, но най-сетне успях да спра едно. Качихме се и поехме към „Риджънтс Корт“. „Риджънтс Корт“ беше нова жилищна сграда с апартаменти, точно зад Сейнт Джонс Уд Роуд. Построена наскоро, тя беше с най-съвременно оборудване.

Във фоайето нямаше никого. Лекарят нетърпеливо натисна копчето на асансьора и когато дойде, започна да разпитва униформеното момче, което го обслужваше.

— Апартамент 11. Граф Фоскатини. Разбрах, че се е случила злополука.

Момчето го зяпна и промърмори:

— За първи път чувам. Господин Грейвс, той работи при граф Фоскатини, излезе преди половин час и нищо не каза.

— Графът сам ли е?

— Не, сър, поканил е на вечеря двама господа.

— Как изглеждат? — намесих се енергично аз.

Вече бяхме в асансьора и бавно се изкачвахме към втория етаж, където се намираше апартамент 11.

— Аз самият не ги видях, сър, но останах с впечатление, че са чужденци — продължи да обяснява момчето.

Отвори желязната врата на асансьора и ние излязохме на площадката. Точно отсреща бе номер 11. Доктор Хокър позвъни на вратата. Никой не отговори, а и отвътре не се чуваше никакъв шум. Той продължи да звъни настоятелно. Чувахме да се звъни вътре, но нямаше никакви признаци на живот.

— Май става сериозно — промърмори докторът и се обърна към момчето: — Имате ли ключ от апартамента?

— Трябва да има долу в стаичката на портиера.

— Иди да го донесеш! И ми се струва, че ще е добре да позвъниш в полицията.

Поаро кимна одобрително.

След малко момчето се върна заедно с домоуправителя.

— Ще ми кажете ли, господа, какво означава всичко това? — попита той.

— Разбира се. Граф Фоскатини ми се обади по телефона и ми каза, че е бил нападнат и умира. Както разбирате, не бива да губим повече време… ако вече не е твърде късно.

Без повече въпроси домоуправителят извади ключа и ние влязохме в апартамента.

Озовахме се в малък квадратен вестибюл. Вратата отдясно беше полуотворена. Домоуправителят кимна към нея и каза:

— Трапезарията.

Доктор Хокър тръгна натам. Последвахме го. Когато влязохме в стаята, дъхът ми спря. На кръглата маса в средата на стаята имаше остатъци от вечеря, три от столовете бяха избутани назад, като че ли седящите току-що са станали. В ъгъла, отдясно на камината, имаше голямо писалище, до което имаше човек… или по-скоро мъртвец. Дясната му ръка все още беше върху телефонната слушалка. Той беше паднал върху писалището, очевидно от много силен удар отзад по главата. Не се наложи да търсим дълго оръжието на престъплението. Наблизо беше захвърлена мраморна статуетка. Поставката й бе цялата в кръв.

За по-малко от минута лекарят разгледа трупа и заключи:

— Мъртъв е! Мисля, че е умрял почти веднага. Чудя се как е успял да се обади по телефона. Не бива да го докосваме, преди да дойде полицията.

По предложение на домоуправителя претърсихме апартамента, но не открихме нищо съществено. Разбира се, не очаквахме да намерим убийците скрити вътре, след като са могли спокойно да си тръгнат.

Върнахме се в трапезарията. Поаро не ни придружи при огледа на жилището. Забелязах, че внимателно разглежда масата, и отидох при него. Беше добре полирана махагонова маса. В средата имаше ваза с рози, а около нея — бели дантелени покривчици, закриващи блестящата й повърхност. Имаше купа с плодове, но трите чинийки за десерт не бяха докосвани. Виждаха се и три чашки, в които имаше утайка от кафе. Личеше, че двама души са пили черно кафе, а единият — кафе с мляко. Всички бяха пили червено вино. Гарафата бе наполовина празна. Единият от мъжете беше пушил пура, а другият — две цигари. На масата имаше и отворена сребърна кутия с пури и цигари във формата на костенурка.