Агата Кристи - Поаро разследва

— Смятам — обади се високият детектив — да се отправя към пристанищата. По всяка вероятност са го укрили на борда на някой кораб.

Джап тръсна глава.

— Прекалено очебийно. Веднага бе дадена заповед да се затворят всички пристанища.

Зазоряваше се, когато слязохме на сушата. Майор Норман докосна ръката на Поаро.

— Сър, тук ви чака военна кола.

— Благодаря ви, мосьо. Но нямам намерение да напускам Булон засега.

— Какво?

— Не, ще влезем в този хотел на кея.

Той подкрепи думите си с дела, поиска стая и му беше дадена. Объркани, без да разбираме нищо, ние тримата го последвахме.

Той ни хвърли бърз поглед.

— Добрият детектив не работи така, нали? Разбирам какво мислите. Той трябва да е пълен с енергия. Да се щура насам-натам. Да се просне на прашния път и да търси с лупа следи от автомобилни гуми. Да събира фасове, паднал кибрит. Такава е вашата представа, нали? — Гледаше ни предизвикателно. — Но аз, Еркюл Поаро, ви казвам, че не е така. Истинското решение е тук, вътре! — И той се чукна по челото. — Нямаше нужда да напускам Лондон. Същата работа щях да свърша, ако спокойно си бях седял вкъщи. Единственото, което е от значение, са сивите клетки вътре. Тайно и мълчаливо те играят своята роля, докато изведнъж ще поискам карта и ще сложа пръст на някое място и ще кажа — министър-председателят е тук. Така е! С последователност и логика човек може да постигне всичко! Това безумно втурване към франция беше грешка — също като детска игра на криеница. Но сега, макар че може би е твърде късно, ще се заема с работата както трябва, отвътре. Тишина, приятели, моля ви.

В продължение на пет часа дребният мъж седя неподвижно, примигвайки с клепачи като котарак, зелените му очи проблясваха и ставаха все по-зелени и по-зелени.

Човекът от Скотланд Ярд го гледаше с явно презрение. Майор Норман беше отегчен и нетърпелив, а за мен времето течеше доста бавно.

Най-накрая станах и колкото се може по-тихо се отправих към прозореца. Цялата работа започна да прилича на фарс. Безпокоях се за приятеля си. Ако се провалеше, бих предпочел да бъде поне по по-малко комичен начин. Разсеяно наблюдавах стоящия на кея кораб, ежедневно превозващ отиващите в отпуск британски войници от Франция към родината, който бълваше стълбове дим. Неочаквано гласът на Поаро се разнесе близо до мен и ме стресна:

— Mes amis, да тръгваме!

Обърнах се. Приятелят ми се беше преобразил. Очите му блестяха от вълнение, а гръдният му кош се беше издул до краен предел.

— Какъв глупак съм бил, приятели! Но най-накрая пред очите ми е ясно.

Майор Норман бързо тръгна към вратата.

— Ще поръчам колата.

— Няма нужда. Няма да я използвам. Слава богу, вятърът утихна.

— Искате да кажете, че ще ходите пеша ли, сър?

— Не, мой млади приятелю. Не съм Свети Петър. Предпочитам да прекося морето с кораб.

— Да прекосите морето ли?

— Да. Който иска да използва логиката като метод, трябва да започне от началото. А тази история започва в Англия. Следователно се връщаме в Англия.

В три часа отново стояхме на перона на Черинг Крос. Поаро оставаше глух за всичките ни възражения, като повтаряше отново и отново, че да се започне от началото, съвсем не означава загуба на време, а е единственият верен път. Докато пътувахме обратно, той беше поговорил тихо с Норман, който пък от своя страна, беше изпратил от Дувър куп телеграми.

Благодарение на специалните пропуски, които Норман показваше, изминахме разстоянието за рекордно кратко време. Голяма полицейска кола с няколко цивилни ни чакаше в Лондон и единият от тях подаде на приятеля ми напечатан на пишеща машина лист хартия. На въпросителния ми поглед Поаро отговори:

— Списък на болниците в определен радиус западно от Лондон. Телеграфирах за това от Дувър.

Бързо профучахме по лондонските улици. Преминахме Бат Роуд, пресякохме Хемърсмит, Чизик и Брентфорд. Започнах да разбирам каква е целта ни. През Уинзор към Аскът. Сърцето ми се разтуптя. В Аскът живееше една от лелите на Даниълс. Значи него преследвахме, а не О’Мърфи.

Спряхме точно пред портата на спретната вила. Поаро скочи и позвъни. Видях как гримаса на объркване помрачи сияещото му лице. Ясно, че не беше доволен. Отговориха на звъненето. Въведоха го вътре. След няколко минути той отново се появи, качи се в колата и рязко тръсна глава. Надеждите ми започнаха да гаснат. Беше вече 16.30. Дори да откриеше някакви доказателства за вината на Даниълс, каква полза, ако не можеше да изтръгне от някого точното място във франция, където укриваха министър-председателя.