Агата Кристи - Поаро разследва

— Повече от необичайно, невъзможно! — обади се тихо Поаро.

— А? — Инспекторът зяпна.

Приятелят ми скромно се усмихна.

— Ще ви демонстрирам. Хейстингс, добри ми приятелю, вземи часовника ми… внимателно. Той е семейна реликва! Измерих точно времето за действията на мадмоазел. Първото й отсъствие от стаята е било за дванайсет секунди, а второто — за петнайсет. А сега наблюдавайте действията ми. Мадам беше така любезна да ми даде ключа от кутията за бижута, за което й благодаря. А Хейстингс ще има любезността да каже: „Тръгвай!“

— Тръгвай! — казах аз.

С невероятна бързина Поаро рязко издърпа чекмеджето от тоалетната масичка, извади кутията за бижута, вкара ключа в ключалката, отвори кутията, избра някакво бижу, затвори и заключи кутията, върна я в чекмеджето и го прибра. Движенията му бяха светкавични.

— Е, mon ami? — попита ме задъхано той.

— Четирийсет и шест секунди — отговорих аз.

— Виждате ли? — Той се огледа. — Не е имало време камериерката дори да вземе огърлицата, а камо ли да я скрие.

— Тогава всичко се прехвърля върху прислужницата — каза инспекторът със задоволство и отново започна да претърсва. Премина в стаята на прислужницата.

Поаро беше свил замислено вежди. Внезапно зададе въпрос на господин Опълсън:

— Тази огърлица… без съмнение е била застрахована?

Опълсън изглеждаше леко изненадан от въпроса.

— Да — отвърна колебливо. — Точно така.

— Но какво означава това? — намеси се госпожа Опълсън със сълзи на очи. — Това си е моята огърлица! Тя беше уникат. Никакви пари не могат да я заменят.

— Разбирам, мадам — каза утешително Поаро. — Чудесно ви разбирам. За една жена чувствата са всичко, не е ли така? Но, мосю, човек, който не притежава толкова силна чувствителност, без съмнение ще намери лека утеха в парите.

— Разбира се, разбира се — промърмори доста несигурно съпругът. — Но все пак…

Прекъсна го вик на триумф, нададен от инспектора. Той влезе, подрънквайки с нещо в ръката си.

Госпожа Опълсън извика и скочи от стола. Беше се преобразила.

— О! О! Моята огърлица!

Притисна я към гърдите си с две ръце. Ние се скупчихме около нея.

— Къде беше? — попита Опълсън.

— В леглото на прислужницата. Между пружините на матрака. Трябва да я е откраднала и скрила, преди камериерката да се е появила.

— Позволявате ли ми, мадам? — каза мило Поаро. Той взе огърлицата от ръката й и я разгледа внимателно, след това я върна с поклон.

— Страхувам се, мадам, че ще трябва да ни я предоставите за известно време — каза инспекторът. — Ще ни трябва за обвинението. Но ще ви я върнем възможно най-скоро.

Господин Опълсън се намръщи.

— Необходимо ли е?

— Боя се, че да, сър. Чиста формалност.

— О, позволи им да я вземат, Ед! — възкликна жена му. — Ще се чувствам по-сигурна, ако я вземат. Не бих мигнала от мисълта, че някой може да се опита отново да я открадне. Това проклето момиче! Никога повече не бих й се доверила.

— Скъпа моя, не го взимай толкова навътре.

Усетих лек натиск върху ръката си. Беше Поаро.

— Ще си тръгваме ли, приятелю? Мисля, че повече нямат нужда от нас.

Когато се озовахме навън обаче, той се поколеба и след това за голяма моя изненада отбеляза:

— Много бих искал да видя съседната стая.

Вратата не беше заключена и ние влязохме. Стаята се оказа голяма и двойна и не беше заета. Мебелите бяха доста прашни и моят проницателен приятел направи характерната си гримаса, като посочи с пръст правоъгълна следа върху масата до прозореца.

— Явно има нужда от почистване — отбеляза сухо.

Той се взираше замислено през прозореца.

— Е? — попитах нетърпеливо аз. — За какво дойдохме тук?

Той се стресна.

— Je vous demande pardon, mon ami 62 62 Je vous demande pardon, mon ami (фр.) — Моля те за извинение, приятелю. — Б.пр. . Исках да видя дали вратата наистина е залостена от тази страна.

— Залостена е — казах аз, поглеждайки към вратата, свързваща стаята, която току-що напуснахме.

Поаро кимна. Изглежда, продължаваше да мисли.

— Е, както и да е — продължих аз, — какво значение има? Случаят е приключен. Надявах се да имаш повече възможност за изява. Но случаят се оказа толкова прост, че дори такъв идиот като инспектора не го обърка.

Приятелят ми поклати глава.

— Случаят все още не е приключил, приятелю. И няма да е, докато не открием кой е откраднал перлите.

— Но прислужницата ги е откраднала!

— Защо смяташ така?

— Защото — запънах се аз — бяха открити… всъщност в нейния матрак.