Агата Кристи - Поаро разследва

Поаро огледа спокойно наоколо.

— Гледката на толкова много бижута ме кара да мисля, че щеше да е по-добре да бях насочил ума си към престъпления, а не към разследването им. Каква изключителна възможност за всеки уважаващ себе си крадец! Погледни онази пълна жена до колоната. Направо се губи под скъпоценностите си, както би казал ти.

Проследих погледа му.

— Я виж ти! — възкликнах аз. — Това е госпожа Опълсън.

— Познаваш ли я?

— Слабо. Мъжът й е богат борсов агент, който направи състояние от неотдавнашния петролен бум.

След вечеря се упътихме към Опълсънови, които бяха в салона, и аз им представих Поаро. Побъбрихме си няколко минути и сетне си поръчахме кафе.

Приятелят ми каза няколко похвални думи за най-скъпите бижута, изложени върху обширния бюст на дамата, и тя моментално се оживи.

— Това е любимото ми хоби, господин Поаро. Просто обожавам бижутата. Ед знае моята слабост и всеки път, когато нещата потръгнат, ми носи по нещо ново. Явно се интересувате от скъпоценни камъни?

— Имам си работа с тях от време на време, мадам. Професията ми е такава, че съм се докосвал до едни от най-ценните бижута в света.

И той започна да разказва с дискретни псевдоними случката за историческите бижута на кралското семейство, а госпожа Опълсън слушаше със затаен дъх.

— Виж ти! — възкликна тя, когато той свърши. — Като на театър! Знаете ли, притежавам няколко перли, които си имат история. Предполага се, че това е една от най-изящните огърлици в света. Перлите се съчетават прекрасно и са с великолепен цвят. Наистина настоявам да се кача горе и да ви я донеса!

— О, мадам! — запротестира Поаро. — Толкова сте любезна. Умолявам ви, не се затруднявайте!

— О, но аз държа да ви я покажа.

Закръглената дама доста енергично се заклати към асансьора. Съпругът й, който си говореше с мен, погледна Поаро въпросително.

— Съпругата ви е толкова мила и настоя да ми покаже перлената си огърлица — обясни приятелят ми.

— О, перлите! — Той се усмихна доволно. — Е, заслужават си да бъдат видени. Доста пари струват! Засега с парите нямаме проблеми. Мога да си позволя да ги купувам едва ли не всеки ден, а може би и по-често, ако работите вървят така добре, както в момента. Парите са дяволски много в града.

И той продължи да скача от тема на тема, впускайки се в различни технически термини и подробности, които не успях да проследя.

Беше прекъснат от пиколо, което се приближи към него и му прошепна нещо на ухото.

— А… какво? Идвам веднага. Не й е станало лошо, нали? Извинете ме, господа.

Напусна ни набързо. Поаро се облегна назад и си запали една от неговите тънички руски цигари. След това внимателно и дори педантично, подреди празните чаши за кафе в права редица и остана много доволен от резултата.

Минутите минаваха. Опълсънсови не се връщаха.

— Странно — отбелязах най-накрая. — Чудя се кога ли ще се върнат?

Поаро гледаше издигащите се спирали от дим и замислено изрече:

— Те няма да се върнат.

— Защо?

— Защото, приятелю, нещо се е случило.

— Но какво? Откъде знаеш? — попитах учуден аз.

Поаро се усмихна.

— Преди няколко минути управителят изхвърча от канцеларията си и се затича нагоре по стълбите. Беше доста развълнуван. Момчето в асансьора се е заприказвало задълбочено с едно пиколо. Звънецът за асансьора звънна три пъти, но той не му обръща внимание. Дори келнерите са разсеяни, а да накараш келнер да бъде разсеян… — Той поклати глава. — Аферата ще да е от първа величина. А, както и предполагах! Идва полицията.

Двама мъже тъкмо влизаха в хотела, единият в униформа, а другият — цивилен. Размениха две-три думи с пиколото и то моментално ги поведе по стълбите. Няколко минути по-късно момчето слезе и се запъти към нас.

— Приемете извиненията на господин Опълсън. Той ви моли да се качите горе.

Поаро скочи пъргаво на крака. Може да се каже, че очакваше да бъде повикан. Последвах го с не по-малка енергичност.

Апартаментът на Опълсънови беше на първия етаж. След като почукахме на вратата, момчето се оттегли, а ние изчакахме.

— Влезте!

Пред очите ни се разкри необикновена сцена. Стаята беше спалнята на госпожа Опълсън, а точно в центъра й се беше отпуснала самата лейди и ридаеше сърцераздирателно. Представляваше странна гледка. Сълзите й оставяха дълбоки следи в пудрата, с която лицето й беше обилно покрито. Господин Опълсън ядосано обикаляше из стаята. Двамата представители на полицията стояха в средата на стаята. Цивилният държеше бележник. Една от камериерките стоеше до камината и изглеждаше изплашена до смърт, а в другия край на стаята една французойка, очевидно прислужницата на госпожа Опълсън, плачеше и кършеше ръце. Тя беше отчаяна, също като господарката й.