Агата Кристи - Поаро разследва

— Не, сър. Не вярвам — натъртено отвърна той. — Аз съм човек на науката и това, на което тя ме учи.

— Нима в древния Египет не е имало наука? — попита меко Поаро. Той не изчака да му отговорят, а и доктор Еймс изглеждаше малко объркан за момент. — Не, не, не ми отговаряйте. Какво мислят местните работници за нещастията?

— Предполагам — започна лекарят, — че когато белите загубват ума и дума, туземците не остават по-назад. Признавам, че започват да се боят, но нямат основание за това.

— Дали нямат? — усъмни се Поаро.

Сър Гай се наведе напред.

— Наистина — извика той с изненада, — не може да вярвате в… но това е абсурд! Нищо не знаете за древния Египет, ако мислите така.

Вместо отговор Поаро извади от джоба си малка книжка, стара и оръфана. Когато я протегна, прочетох заглавието й — „Магията у египтяните и халдейците“. После се обърна и излезе от палатката.

— Каква е неговата идея?

Изразът, толкова характерен за Поаро, ме накара да се усмихна, когато го чух от друг.

— Не мога да ви кажа — признах аз. — Предполагам, че има някакъв план за прогонване на злите духове.

Излязох да търся приятеля си и го заварих да разговаря с младия мъж, който доскоро е бил секретар на господин Блайбнър.

— Не — казваше господин Харпър в момента, — с експедицията съм само от шест месеца. Да, познавам отлично работите на господин Блайбнър.

— Можете ли да ми кажете нещо за племенника му?

— Той се появи един ден тук, приятен на вид младеж. Дотогава не го бях виждал, но имаше други, които са го познавали отпреди — Еймс, мисля и Шнайдер. Старецът никак не се зарадва, че го вижда. Почти веднага се скараха. „Нито цент, крещеше Блайбнър, нито сега, нито след смъртта ми. Смятам да оставя парите си за продължаване на работата, която е смисъл на моя живот. Говорих за това днес с господин Шнайдер.“ И още нещо в този дух. Младият Блайбнър веднага полетя за Кайро.

— Тогава беше ли напълно здрав?

— Старият ли?

— Не, младият.

— Като че спомена, че има проблем. Но надали е било сериозно, иначе щях да запомня.

— Още нещо. Господин Блайбнър остави ли завещание?

— Доколкото ни е известно, не.

— Ще продължите ли да работите с експедицията, господин Харпър?

— Не, сър, нямам такова желание. Потеглям за Ню Йорк веднага щом уредя всичко тук. Може и да ми се смеете, но нямам намерение да ставам следващата жертва на този проклет Менхер-Ра. Ако остана, и мен ще погуби.

Младият мъж избърса потта от челото си. Поаро се обърна и с многозначителна усмивка подхвърли:

— Не забравяйте, че той взе една от жертвите си в Ню Йорк.

— По дяволите! — извика Харпър.

— Този младеж е неспокоен — каза замислено детективът. — Той наистина е изнервен до крайност.

Погледнах с любопитство към Поаро, но загадъчната му усмивка нищо не издаваше.

Най-важните находки бяха пренесени в Кайро, но самата гробница бе също много интересна. Ентусиазмът на младия баронет беше очевиден. Но ми се струваше, че в поведението му имаше безпокойство, като че не можеше да се отърве от предчувствието за някаква заплаха. Когато влязохме в определената за нас палатка, за да се измием преди вечеря, висок човек в широка бяла дреха се отдръпна да минем, след което ни поздрави с грациозен жест, мърморейки нещо на арабски. Поаро спря.

— Ти ли си Хасан, слугата на покойния господин Уилърд?

— Аз служих на моя господар сър Джон, а сега служа на сина му. — Мъжът пристъпи напред и понижи глас: — Казват, че сте мъдър и умеете да се справяте със зли духове. Накарайте младия господар да напусне това място. Зло витае във въздуха тук.

Без да дочака отговор, той рязко махна с ръка и излезе.

— Зло витае във въздуха тук — промърмори Поаро. — Да, аз го чувствам.

Вечерята не беше много весела. Доктор Тосуил надълго и широко говори за египетските антики. Тъкмо се готвехме да се оттеглим да спим, когато сър Гай хвана ръката на Поаро и посочи над главите ни. Между палатките се движеше призрачна сянка. Това не беше човек. Ясно различих фигурата с кучешка глава, изобразена по стените на гробницата.

Кръвта ми застина.

— Mon Dieu! — прошепна Поаро, като бързо се кръстеше. — Анубис, богът с глава на чакал, богът на отлитащите души.

— Някой си прави лоши шеги с нас! — извика Тосуил, скачайки възмутен от мястото си.

— Влезе във вашата палатка, Харпър — промърмори сър Гай, силно пребледнял.

— Не — поклати глава Поаро, — в палатката на доктор Еймс.

Лекарят го погледна с недоверие, после повтори думите на Тосуил: