Агата Кристи - Поаро разследва

Най-накрая стигнахме мястото на разкопките. Загорял от слънцето мъж със сива брада, бели дрехи и шлем на главата дойде да ни посрещне.

— Мосьо Поаро и капитан Хейстингс? Получихме телеграмата ви. Съжалявам, че никой не ви посрещна в Кайро. Случи се нещо непредвидено, което съвсем обърка плановете ни.

Поаро пребледня.

— Да не е починал някой?

— Да.

— Сър Гай Уилърд? — извиках аз.

— Не, капитан Хейстингс. Моят колега от Америка, господин Шнайдер.

— А причините?

— Тетанус.

Усетих как кръвта слиза от лицето ми. Чувствах, като че ли в атмосферата около мен витае нещо жестоко, неизвестно и застрашително. Ужасяваща мисъл като светкавица мина през съзнанието ми: „Ами ако аз съм следващият?“

— Mon Dieu! — обади се Поаро много тихо. — Това не го разбирам. Ужасно е. Кажете ми, мосьо, няма съмнение, че е починал от тетанус, нали?

— Мисля, че не. Но доктор Еймс ще ви разкаже по-подробно от мен.

— О, разбира се, вие не сте лекарят.

— Казвам се Тосуил.

Значи това беше описаният от лейди Уилърд чиновник от Британския музей. В него имаше нещо сериозно и стабилно, което ме привлече.

— Ако ме последвате — продължи доктор Тосуил, — ще ви заведа при сър Гай Уилърд. Той много държеше веднага да му бъде съобщено, щом пристигнете.

Прекосихме лагера и стигнахме до голяма палатка. Доктор Тосуил повдигна платнището пред входа и влязохме. Вътре имаше трима души.

— Мосьо Поаро и капитан Хейстингс пристигнаха, сър Гай — съобщи доктор Тосуил.

Най-младият от тримата скочи и дойде да ни поздрави. В движенията му имаше импулсивност, която напомняше за майка му. Той беше по-малко загорял от останалите, което заедно с тъмните кръгове около очите го правеше да изглежда по-възрастен от своите двайсет и две години. Очевидно го измъчваха тежки мисли.

Той ни представи другите присъстващи; доктор Еймс, интелигентен на вид, около трийсетгодишен мъж, с леко прошарена по слепоочията коса, и господин Харпър, секретаря — приятен, слаб, млад човек, чиято националност лесно можеше да се отгатне по очилата с рогови рамки.

След неколкоминутен разговор Харпър, последван от Тосуил, излезе. Останахме сами със сър Тай и доктор Еймс.

— Моля, питайте каквото искате, мосьо Поаро — обади се Уилърд. — Направо сме смаяни от тази странна поредица от нещастия, които не са нищо друго, освен съвпадения, не може да бъде иначе.

В държането му имаше безпокойство, което противоречеше на думите му. Забелязах, че Поаро внимателно го изучава.

— Заели сте се енергично с разкопките, нали, сър Гай?

— Точно така. Каквото и да се случи и каквито и да са последствията, работата ще продължи. Нищо не е в състояние да ме отклони.

Поаро се обърна към другия:

— Какво ще кажете вие за това, докторе?

— Аз също — започна бавно Еймс — не смятам, че работата трябва да се прекрати.

Детективът направи една от своите изразителни гримаси.

— В такъв случай… evidemment, трябва да си изясним положението. Кога почина господин Шнайдер?

— Преди три дни.

— Сигурен ли сте, че причината е тетанус?

— Абсолютно.

— Не би ли могло да бъде например отравяне със стрихнин?

— Не, мосьо Поаро. Разбирам за какво намеквате. Но това беше типичен случай на тетанус.

— Не инжектирахте ли противоотрова?

— Разбира се — сухо отвърна лекарят. — Направено бе всичко възможно.

— Имахте ли противоотрова в лагера?

— Не. Доставихме я от Кайро.

— Имали ли сте други случаи на тетанус в лагера?

— Не, нито един.

— Сигурен ли сте, че и смъртта на господин Блайбнър не се дължеше на тетанус?

— Напълно съм сигурен. Той имаше на палеца драскотина, която се замърси и причини отравяне на кръвта. За неспециалист двете неща изглеждат почти едно и също, но смея да твърдя, че са съвършено различни.

— Тогава имаме четири смъртни случая, всичките коренно различни един от друг: сърдечен удар, отравяне на кръвта, самоубийство, тетанус.

— Точно така, мосьо Поаро.

— Убеден ли сте, че нищо не свързва и четирите случая?

— Не ви разбирам добре.

— Ще говоря направо. Извършил ли е някой от четиримата постъпка, показваща неуважение към духа на Менхер-Ра?

Лекарят го изгледа удивено.

— Говорите празни приказки, мосьо Поаро. Нима са ви накарали да повярвате в тези глупости!

— Абсолютни глупости — измърмори Уилърд гневно.

Детективът остана напълно спокоен, само очите му проблясваха със зеления си блясък.

— Значи вие не вярвате в тях, докторе?