Агата Кристи - Поаро разследва

— Всичко това е много прозрачно! — възразих аз.

— И още нещо, Хейстингс: много често думи, употребени преносно, се тълкуват буквално. Случва се и обратното. Думи, казани в буквалния им смисъл, да се разбират метафорично. Младият Блайбнър съвсем ясно е написал: „Аз съм прокажен“, но никой не е разбрал, че той се е застрелял, защото е смятал, че се е заразил от проказа.

— Какво? — възкликнах аз.

— Това е било добре обмислен ход на сатанински ум. Младият Блайбнър е имал леко кожно заболяване; живял е на островите в Тихия океан, където проказата е разпространена. Еймс е бил приятел с него преди и е известен лекар, ето защо на младежа и през ум не му е минавало да се усъмни в думите му. Когато пристигнах тук, подозренията ми се раздвоиха между Харпър и доктор Еймс, но скоро разбрах, че само лекарят е в състояние да извърши и замаскира престъпленията. Освен това от Харпър разбрах, че той се е познавал с младия Блайбнър от по-рано. Без съмнение той е оставил някакво завещание или е застраховал живота си в полза на лекаря. Той пък от своя страна е виждал в това възможност да забогатее. За него не е било трудно да инжектира смъртоносни вируси в господин Блайбнър. И тогава, отчаян от ужасните новини, които приятелят му споделя с него, племенникът се застрелва. Независимо от намеренията си господин Блайбнър не е оставил завещание. Състоянието щеше да остане на племенника му, а оттам на лекаря.

— А господин Шнайдер?

— В този случай не можем да сме сигурни. Не забравяйте, че той също е познавал племенника и може нещо да е заподозрял или пък лекарят да е решил, че още една безпричинна и безцелна смърт ще подсили суеверието. Нещо повече. Ще ви кажа един интересен психологически факт. Човек, който веднъж е убил, без да е бил разкрит, има силно желание да повтори престъплението и това го завладява все повече и повече. Ето откъде идваше и страхът ми за младия Уилърд. Сянката на Анубис, която видяхме тази вечер, беше Хасан, преоблечен по мое нареждане. Исках да видя дали мога да уплаша лекаря. Разбрах, че не съм успял напълно да го заблудя, че вярвам в окултизма, и трябваше да измисля нещо по-сериозно. Малката комедия, която разиграх за него, не го измами. Подозирах, че ще се опита да ме направи поредната си жертва. Да, но въпреки проклетото море, противната горещина и досадния пясък малките сиви клетки продължаваха да функционират.

Поаро се оказа напълно прав. Преди няколко години младият Блайбнър по време на пиянско веселие направил шеговито завещание: „Моята табакера, която толкова много харесвам, и всичко друго, което ще притежавам в момента на смъртта си, оставям на моя добър приятел Робърт Еймс, който ме спаси от удавяне.“

Историята беше потулена, доколкото беше възможно, и до ден-днешен хората още говорят за странната серия от смъртни случаи, свързани с гробницата на Менхер-Ра като ярко доказателство за отмъщението на древен владетел към осквернителите на гробницата му — идея, която, както ми обясни Поаро, противоречи на всички египетски вярвания и философии.

— Поаро, една смяна на въздуха ще ти се отрази добре — казах аз.

— Така ли смяташ, mon ami.

— Сигурен съм.

— Аха? — усмихна се приятелят ми. — Тогава всичко е уредено.

— Ще дойдеш ли?

— И къде възнамеряваш да ме заведеш?

— Брайтън. Всъщност мой приятел от Сити ме осведоми за едно много приятно място и… тъй като имам достатъчно пари, за да мога ги харча, смятам, че един уикенд в „Гранд Метрополитън“ ще ни достави огромно удоволствие.

— Благодаря ти, приемам с готовност. Имаш добро сърце и мислиш за стария човек. А доброто сърце, в края на краищата, е много по-важно от сивото вещество. Да, да, аз, който ти го казвам сега, съм склонен да го забравям понякога.

Не бях очарован от този негов извод. От време на време Поаро имаше склонността да недооценява моите умствени възможности. Но удоволствието му беше толкова очебийно, че потиснах лекото си раздразнение.

— Тогава всичко е наред — казах аз.

Събота вечерта ни завари да вечеряме в „Гранд Метрополитън“ сред тълпа от весели хора. Като че ли целият свят се беше изсипал в Брайтън. Облеклата бяха великолепни, а бижутата — сложени повече от суетата да бъдат показани, а не от проява на добър вкус — бяха разкошни.

— Хъм, приятна гледка! — измърмори Поаро. — Сякаш сме попаднали в дома на господин Спекулант, нали Хейстингс?

— Така изглежда — отговорих аз. — Но да се надяваме, че не всички са от рода на този господин Спекулант.