Агата Кристи - Поаро разследва

В целия този хаос Поаро пристъпи изискан и усмихнат. С енергичност, учудваща за нейните размери, госпожа Опълсън скочи веднага от стола и се втурна към него.

— Ед да си казва каквото си ще, но аз наистина вярвам в късмета. Било е писано да ви срещна тази вечер и имам чувството, че ако вие не успеете да ми върнете перлите, никой друг не би могъл.

— Умолявам ви, мадам, успокойте се — потупа я утешително по ръката приятелят ми. — Бъдете сигурна, всичко ще бъде наред. Еркюл Поаро ще ви помогне!

Господин Опълсън се обърна към полицейския инспектор:

— Нямате нищо против, че… ъъъ… повиках този джентълмен, предполагам?

— Не, сър — отговори вежливо полицаят. — Вероятно вече дамата се чувства по-добре и ще може да ни разкаже какво се е случило.

Госпожа Опълсън погледна безпомощно Поаро. Той я заведе до фотьойла.

— Настанете се удобно, мадам, и ни разкажете цялата история, без да се вълнувате.

Учтивата молба накара жената да избърше внимателно очите си и да започне:

— След вечеря се качих по стълбите, за да взема и да покажа перлите си на господин Поаро. Камериерката и Селестин бяха в стаята, както обикновено…

— Извинете, мадам, но какво разбирате под „както обикновено“?

Господин Опълсън обясни:

— Наредил съм на прислугата да влизат в стаята само в присъствието на Селестин. Под нейно наблюдение камериерката подрежда стаята сутрин и се връща отново след вечеря, за да оправи леглата. През другото време никой няма право да влиза в стаята.

— Е, както казах — продължи госпожа Опълсън, — качих се тук. Отидох до това чекмедже.

Тя посочи най-долното дясно чекмедже на тоалетната масичка.

— Извадих кутията си за бижута и я отключих. Всичко изглеждаше наред, но перлите ги нямаше!

Инспекторът пишеше в бележника си.

— Кога ги видяхте за последен път? — попита той.

— Бяха там, когато слязох за вечеря.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно сигурна. Чудех се дали да си ги сложа или не, но в края на краищата реших да си сложа смарагдите и затова върнах перлите в кутията.

— Кой заключи кутията за бижута?

— Аз, нося си ключето на верижка около врата. — Тя му го даде.

Инспекторът го разгледа и сви рамене.

— Крадецът трябва да е имал дубликат. Не е трудна работа. Закопчалката е твърде проста. Какво направихте, след като заключихте кутията?

— Поставих я отново в най-долното чекмедже, където винаги я държа.

— Не го заключихте, нали?

— Не, никога не го заключвам. Моята прислужница винаги остава в стаята, докато се върна, така че няма нужда.

Лицето на инспектора помръкна.

— Трябва ли да разбирам, че бижутата са били там, когато сте слезли долу за вечеря и оттогава прислужницата не е напускала стаята!

Внезапно, като че ли осъзнала ужаса от собственото си положение, Селестин нададе пронизителен писък и се хвърли върху Поаро, заливайки го с порой от неразгадаеми френски думи.

Какъв срам! Да я подозират в обир на мадам! Полицията е добре известна със своята невероятна тъпота! Но мосю, който е французин…

— Белгиец — поправи я той, но Селестин не обърна никакво внимание на неговата забележка.

Мосю няма да търпи да вижда как я обвиняват несправедливо, докато на онази долна камериерка й е разрешено да се разхожда, освободена от всякаква отговорност. Тя никога не я е харесвала, нахално същество, с червено лице, роден крадец. Казах го още в началото, че тя е нечестна. Следях я зорко, докато оправяше стаята на мадам! Накарайте тези идиоти полицаите да я претърсят и ако не намерят перлите на мадам в нея, ще бъда много изненадана!

Въпреки че тирадата й беше изречена на френски, и то като скоропоговорка, Селестин я украси с множество изразителни жестове, така че камериерката успя да разбере поне част от нея и почервеня от ярост.

— Ако тази чужденка иска да каже, че аз съм взела перлите лъже! — заяви гневно тя. — Аз само съм ги виждала.

— Претърсете я! — изкрещя другата. — Ще откриете, че е така, както казвам.

— Ти си лъжкиня… чуваш ли? — извика камериерката и се нахвърли върху нея. — Не стига, че си ги свила, ами искаш и да ме натопиш! И как ще стане тая работа. Бях в стаята само за около три минути, преди лейди да дойде, а ти си седеше тука през цялото време, както винаги. Като котка, дебнеща мишка.

Инспекторът хвърли кос поглед, очаквайки обяснение от Селестин.

— Това вярно ли е? Въобще ли не сте напускали стаята?

— Всъщност не може да се каже, че съм излизала извън стаята — неохотно отговори Селестин. — Но отидох два пъти в стаята си през тази врата. Първия път, за да си взема една макара, а втория — за ножиците ми. Сигурно тогава го е направила.