Агата Кристи - Поаро разследва

— Опа, чакай, чакай, чакай! — каза той нетърпеливо. — Това не бяха перлите.

— Какво?

— Имитация, mon ami.

Направо си глътнах езика. Поаро се усмихна ведро.

— Добрият инспектор очевидно нищо не разбира от бижута. Но ще настане хубава дандания!

— Ела! — извиках, дърпайки го за ръката.

— Къде?

— Веднага трябва да кажем на Опълсънови.

— Не мисля така.

— Но бедната жена…

— Е, тази бедна жена, както я нарече, ще има много по-спокойна нощ, вярвайки, че бижутата й са на сигурно място.

— Но крадецът може да избяга с тях!

— Както обикновено, приятелю, говориш, без да мислиш. Откъде знаеш, че перлите, които госпожа Опълсън е била заключила толкова внимателно тази вечер, всъщност не са били фалшивите и че истинската кражба не е станала по-рано?

— О! — обърках се аз.

— Точно така — продължи сияещ Поаро. — Започваме отначало.

Той излезе от стаята, спря се за момент, като че ли се замисли, и след това тръгна към края на коридора. Спря срещу работната стая, където камериерите и камериерките на съответните етажи се събират. Нашата камериерка водеше разгорещен разговор, преразказвайки последните си приключения пред силно развълнувана публика. Спря по средата на едно изречение. Поаро се поклони с обичайната си учтивост.

— Извини ме, че те обезпокоявам, но ще ти бъда задължен, ако ми отключиш стаята на господин Опълсън.

Жената бързо се изправи и ние я придружихме по коридора. Стаята на господин Опълсън беше от другата страна на коридора, точно срещу тази на жена му. Камериерката я отключи и ние влязохме.

Тъкмо когато си тръгваше, Поаро я спря:

— Една секунда само. Виждала ли си някога измежду вещите на господин Опълсън картичка като тази.

Той подаде бяла картичка, силно гланцирана и с необичаен външен вид. Камериерката я взе и я разгледа внимателно.

— Не, сър, не мога да кажа, че съм я виждала. Но както и да е, камериерът се грижи за стаите на господата.

— Разбирам. Благодаря ти.

Той си взе обратно картичката. Жената си отиде, а той се замисли за малко. След това кимна рязко.

— Моля те, натисни звънеца, Хейстингс. Три пъти за камериера.

Подчиних се, обзет от любопитство. Междувременно Поаро изпразни кошчето за боклук на пода и бързо претършува съдържанието му.

След няколко минути камериерът се отзова в отговор на повикването. Поаро му зададе същия въпрос и му подаде картичката, за да я разгледа, но отговорът беше същият. Камериерът никога не бил виждал картичка с подобно качество измежду вещите на господин Опълсън. Поаро му благодари и той се оттегли някак с нежелание, хвърляйки любопитен поглед на преобърнатото кошче и разхвърления боклук по пода. Нямаше как да не дочуе замислената забележка на Поаро, който отново се ровеше из разкъсаните хартии.

— А огърлицата беше застрахована за голяма сума…

— Поаро! — извиках аз. — Разбирам…

— Нищо не разбираш, приятелю — отговори той бързо. — Както обикновено, абсолютно нищо! Може и да е невероятно, но е така. Хайде да се върнем в нашите апартаменти.

Така и направихме. Прибрахме се мълчаливи. За моя огромна изненада Поаро бързо се преоблече.

— Тази вечер заминавам за Лондон — обясни той. — Наложително е.

— Какво!

— Напълно. Важната работа, тази на мозъка (ех, това славно сиво вещество!), е свършена. Отивам да търся потвърждение. И ще го открия! Невъзможно е да бъде измамен Еркюл Поаро!

— Ще станеш за смях в близките дни — заплаших го аз, раздразнен от неговата суета.

— Моля те, не бъди злобен, mon ami. Ще ти бъда много благодарен, ако ми направиш една услуга заради нашето приятелство.

— Разбира се — казах с голямо желание аз, доста засрамен от лошите си мисли. — И каква е тя?

— Ръкавът на палтото ми, което свалих, би ли го изчеткал? Виждаш ли, малко пудра е полепнала по него. Без съмнение си забелязал, когато прокарах пръст по шкафчето на тоалетната масичка?

— Не, не забелязах.

— Трябва да наблюдаваш действията ми, приятелю. По този начин събрах малко прах върху пръста си и тъй като бях превъзбуден, се избърсах в ръкава си. Действие, без каквато и да е причина, което дълбоко осъждам като несъответстващо на всички мои принципи.

— Но какъв беше този прах? — попитах аз, защото принципите на Поаро не ми бяха интересни в момента.

— Не е отровата на Борджиите — отговори той. — Виждам, че въображението ти започва да се развихря. Бих могъл да кажа, че е френски тебешир.

— Френски тебешир!

— Да, мебелистите го използват, за да могат чекмеджетата да се движат гладко.