Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Когато влязох при Арсиное, тя седеше на ложето. Погледна ме с леко разтревожен поглед и попита:

— Е, Турмс, говори ли с Дорией? Сега вярваш ли, че между нас двамата не се е случило нищо непристойно? Може би трябва да се срамуваш от себе си, понеже се усъмни в мен!

— Ако трябва някой да се срамува, това не съм аз, Арсиное — отвърнах. — Моля те, не бъди толкова безочлива. Дорией ми призна всичко.

— Призна всичко? Че какво има да се признава? — удивена попита Арсиное.

— Спал е два-три пъти с теб. Не се прави, че не разбираш, — свлякох се на ложето и закрих лицето си с ръце. — Защо ме излъга и защо се закле в името на любовта ни? Ах, Арсиное, никога вече няма да мога да ти вярвам!

Тя сложи ръка на рамото ми.

— Турмс, говориш глупости! Дорией не би могъл да признае нещо, което не е било. Нима този спартанец иска да ни скара? Нима иска да посее съмнение в сърцето ти? Нищо друго не ми идва на ум.

В душата ми отново се зароди надежда и аз нямах сили да я угася. Тя разбра по очите ми, че се колебая, и побърза да прибави:

— Турмс, разбрах всичко. Навярно съм накърнила мъжкото самолюбие у спартанеца, когато го отхвърлих безжалостно. А сега той си отмъщава, като ме черни, защото знае, че му имаш доверие.

— Престани, престани, Арсиное! — умолявах аз. — И без това ми е тежко. Дорией каза истината. Отдавна го познавам и знам, че е така.

Арсиное обви ръцете си около шията ми и ме погледна в очите. Изведнъж тя се отдръпна сърдито и произнесе с горчивина:

— Стига! Вече нямам сили да се боря за любовта ни. Щом искаш да вярваш на другите повече, отколкото на мен, не мога да ти помогна, Турмс! Омръзна ми да се оправдавам. Край! Още утре се връщам в Ерикс!

Какво друго ми оставаше? Паднах на колене и започнах да моля за прошка, укорявайки се за съмненията си. Тя беше завзела душата ми и без нея щях да умра. Отново се понесохме в облаците и от висините на блаженството всичко земно ми се струваше неистинско и незначително — дори лъжата и измамата.

Най-сетне морето беше годно за мореходство. Цяла зима фокейците се бяха трудили да вдигнат по-високо стените на Химера. Моряците чакаха с нетърпение да потеглят отново на път. Дионисий отпразнува пускането във водата на новия кораб, а двата стари петдесетвеслени съда бяха поправени и по-здрави от всякога. Той провери лично всяка дъска в обшивката, всяко въже и всяко весло. Вечер воините точеха мечовете си, мереха ризниците, предпазителите за слабините и наколенниците. Някои от ризниците се оказаха тесни, тъй като повечето от моряците бяха напълнели от спокойния живот в Химера. Гребците пееха непристойни прощални песни, а тези, които бяха успели да се оженят за местни, обмисляха как да им съобщят, че трябва да ги оставят на брега, тъй като би било прекалено рисковано да се вземат толкова много жени на път.

— Ти чакаш дете, мила — казваше мъжът, — а морето е много по-коварно, отколкото си мислиш. Ако ни нападнат тиренци, няма да можеш да се защитаваш и аз ще се притеснявам прекалено много за теб. Събери търпение! Веднага щом се доберем до Масилия, ще изпратя вест, а на следващата пролет ще дойда да те взема.

Колкото и убедителни да се мъчеха да бъдат, колкото и искрено да гледаха жените си в очите, в отговор чуваха само вой и плач. Жените коленопреклонно ги умоляваха да останат, да не тръгват на опасен път. Мъжът отвръщаше:

— Повече от всичко на света бих желал да остана с теб! И без това ми е тежко да напусна спокойния живот тук, а ти правиш нещата още по-непоносими. Уви, аз се заклех пред своя водач, пред Дионисий, че ще му бъда верен и ще го последвам дори накрай света. Заклех се с най-страшна клетва и не мога да се превърна в клетвопрестъпник!

Кринип обаче заповяда на всички женени фокейци да оставят пари за издръжка на жените си. Сумата зависеше от положението, което мъжете заемаха на корабите на Дионисий. Тридесет драхми — от гребците, сто — от бойците. Освен това всички жени, които бяха заченали през зимата, трябваше да получат по още десет драхми от военната плячка на Дионисий и останалите, като не беше важно дали тези жени са успели да се омъжат или не. Вбесени от наглостта на Кринип, моряците се събраха на градския площад и гръмко завикаха към двореца на тирана, наричайки го неблагодарник, скъперник и с какви ли не още обидни думи.

— Нима освен нас в Химера няма други мъже? — възклицаваха те през сълзи. — Та нали знакът на града ви е петелът. Не е наша вината, че са толкова разпуснати нравите ви. Цяла зима ни караше да работим като роби, а вечер, когато слънцето се скриеше, беше забранено човек да излезе из града, тъй че не ни оставаше нищо друго, освен да се приберем и да си легнем. А вашите жени сами се пъхаха в леглата ни! Нима мислиш, че бихме могли да ги обидим, след като ни бяха предложили гостоприемството си? Ние не сме варвари. Знаем как да се държим, за да останат доволни стопанките ни!