Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

— Значи и той! — заскърцах със зъби.

Скочих и затърсих меча си, но Арсиное ме хвана за ръката.

— Между нас не се случи нищо непристойно — обясни тя. — Дадох му да разбере, че нямам намерение да падам в клопката му. Той помоли за извинение и в края на краищата ние си останахме само приятели. — Тя се усмихна и добави: — Турмс, аз мога да му помогна да осъществи стремежите си. Той не е глупав и не иска да вижда в лицето ми враг, което неминуемо би станало, ако ме беше оскърбил.

Надеждата и съмнението се бореха в душата ми, когато погледнах в очите й.

— Можеш ли да се закълнеш — попитах аз накрая, — че Дорией не те е докосвал?

— Дали ме е докосвал или не ме е докосвал — какво значение има? Е, докосна ме. Но имай предвид, че той въобще не ми е по вкуса. И изобщо между нас не се случи нищо такова, за което се съмняваш. Готова съм да се закълна, в който и да е от боговете. Избери! В кого искаш да се закълна?

— Закълни се в името на любовта ни! — предложих аз.

— Кълна се! — каза тя след мигновено колебание, но на мен не ми трябваше повече.

Скочих, преди да успее да ме задържи.

— Чудесно! — извиках. — Ще отида да разбера как точно е станало всичко.

— Не ходи! — уплашено извика Арсиное, но като видя, че не може да ме възпре, каза: — Впрочем отиди, щом толкова ти се иска. Може би ще му повярваш, след като не искаш да повярваш на мен.

Усетих, че укорът в очите й ме измъчва прекалено много, затова се обърнах и решително напуснах стаята. Желаех да чуя истината от устата на Дорией. Иначе, мислех си, разсъдъкът ми не ще издържи на огромното напрежение. Тогава все още бях наивен и не съзнавах, че с Арсиное няма да имам и миг спокойствие.

Намерих Дорией, който се къпеше в топлия минерален водоем в двора на къщата. Водата миришеше на сяра и могъщото тяло на спартанеца изглеждаше още по-силно. Опитах да се успокоя, седнах на края на басейна и казах:

— Дорией, помниш ли стадиона в Делфи, където се състезавахме, ти и аз? Помниш ли живота ни в Коринт, битките в Йония? Нашето другарство е старо и изпитано. Ти си честен мъж и знаеш, че и най-горчивата истина е по-добра от изтънчената лъжа. Няма да ти се разсърдя, ако бъдеш откровен с мен. Заклевам те в името на приятелството ни и те питам: спал ли си с Арсиное?

Дорией не издържа погледа ми и сведе очи. После прочисти гърлото си и каза едва чуто:

— Хм, само два-три пъти, не повече. И какво от това? Не исках да обиждам никого, но пред чара на тази жена всеки мъж е безсилен.

Искреността му ми доказа, че в любовните дела той е също тъй наивен като мен, макар тогава да не съзнавах ясно всичко това. С треперещ глас аз го попитах:

— Насила ли я овладя?

— Насила, аз? — удиви се Дорией, като ме гледаше с широко отворени очи. — Кълна се в Херакъл, че ти съвсем не познаваш тази жена, Турмс! Нали ти казах, пред нея никой не може да устои!

След като си призна, на него изведнъж му олекна и той каза:

— Само, моля те, нито дума пред Танаквил! Не искам да й причинявам болка. Виж, за всичко е виновна Арсиное. Тя започна да гали мускулите ми и да им се възхищава, а след това каза, че като мъж ти не можеш да се мериш с мен.

— Ах, значи така! — промърморих аз.

— Разбираш ли — продължи той, — изглежда, че Танаквил ме беше похвалила много пред Арсиное и тя явно искаше да изпита достойнствата ми. Признай сам, Турмс, че не се иска много от Арсиное, за да разпали неудържима страст в тялото на всеки мъж! Мога да ти призная искрено, че когато тя започна да гали мускулите на бедрата ми, аз не бях в състояние да мисля за никакво приятелство… Да продължавам ли?

— Няма нужда — прекъснах го аз. — Всичко ми е ясно.

Но всъщност съм разбрал много малко от истината тогава.

— Дорией — казах, след известно колебание, — всичко това е все пак странно. Тя самата ми каза, че като мъж ти изобщо не я интересуваш.

Дорией се разсмя, смигна ми и започна да си играе с мускулите на гърдите си.

— Нима? — каза той. — Е, може би ти го е казала от състрадание. Жалко, че не можа да я видиш и да я чуеш тогава…

Отново скочих като ужилен и едва не паднах в басейна.

— Престани, Дорией! — изсъсках. — Не се сдържам вече! Замълчи!

Избягах, като едва успях да не се разплача. Бях разбрал едно: че на никого не мога да имам доверие и най-малко от всички — на Арсиное. Добре е всеки човек да преживее поне веднъж нещо подобно, за да не си остане завинаги глупак. Такъв си е животът, и разочарованието в него е съвсем в реда на нещата, както плесента на хляба или сълзенето на очите при простуда. Но едва се озовах отново в залата за пиршества на Танаквил, и ме обзе злоба. И още нещо: изведнъж почувствах странно облекчение. Вече не бях обвързан в приятелство с Дорией. Той беше скъсал нишката, която ни свързваше, макар всичко да се беше случило не по негова вина.