Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Щом си отиде, аз хванах нетърпеливо Танаквил за раменете и казах:

— Да поговорим като зрели хора. Знам, че са ти известни тайните на богинята от Ерикс, но и аз имам сила, за която дори не подозираш. Спомни си какво се случи с Аура, когато я докоснах. Тъй че отговори ми, коя е жената, в чийто облик се явява богинята?

Уплашена, Танаквил зашепна, като се оглеждаше наоколо:

— Говори по-тихо, макар да не разбирам за какво става дума.

— Тя е човек от плът и кръв — продължих аз. — А що се отнася до плътта, бих разказал някои неща на Дорией, за да го накарам да се отвърне от теб независимо от новите ти зъби! Така че бъди откровена с мен и сподели всичко, което знаеш.

Тя помисли и каза:

— Нека си останем приятели, Турмс. Ще ти помогна в каквото мога.

— Помогни ми да се срещна отново с жената от храма — поисках аз. — На четири очи и колкото се може по-скоро. Най-добре би било още днес.

— Но това е забранено — възрази Танаквил. — А освен това тя е просто съсъд, който богинята напълва с вино, ако пожелае. Мъжете идват и си отиват, а виното на богинята си остава. Тя е само добре обучена робиня на богинята.

— Всичко това не е важно — прекъснах я аз. — На мен ми е нужен този съсъд, и то ако може съвсем празен, за да мога аз да го напълня със собственото си вино.

Танаквил ме погледна изпитателно с умните си очи и призна, опипвайки новата си челюст:

— Е да, аз съм посветена в тайните, както сам отгатна. Да си кажа правичката, някога заедно с тази жена се шегувахме с мъжете, приспани от богинята. Тя именно внуши на Дорией, че аз съм по-прекрасна от Елена от Троя и че в моите обятия го очакват неземни наслаждения.

— Коя е тя?

— Откъде бих могла да знам? — отвърна Танаквил, вдигайки рамене. — Такива като нея се купуват още от малки момиченца и се възпитават в храмовете. Мисля, че е израсла в Картаген и е обходила много земи, за да се усъвършенства. Храмовете често си разменят подобни изкусни жрици. Но това, че е попаднала в Ерикс, означава, че е достигнала върха като жрица. Обречена е да живее чрез богинята и да вкусва от наслажденията й, докато не се похаби или не полудее. Не мисли за нея, Турмс, не си хаби времето! Та тя е най-долна развратница, най-голямата от всички, които съм срещала някога! Лятно време обича да излиза от храма и разнообразява живота си с моряци, с овчари, с търговци на мулета! Не, не, Турмс, най-добре е да я махнеш от ума си. Макар аз да съм опитна и да съм видяла много, тя е още по-опитна и по-хитра и от мен.

Думите и събудиха някои съмнения у мен, но реших, че говори така, само и само да не трябва да ме среща с Арсиное.

— Танаквил — казах аз, — престани да хитруваш, а по-добре иди и виж как може да се уреди срещата ми с тази жена. В името на богинята — не се опитвай да се измъкнеш!

Словата му уплашиха Танаквил. Като жена познаваше добре нрава на богинята и се уплаши не на шега, че би могла да изпадне в немилост.

— Нека бъде както искаш — въздъхна тя. — Но само при условие, че самата тя има желание да се срещне с теб посред бял ден. А това никак не ми се вярва…

Танаквил се среса, намаза устните си и страните си с червено багрило, сложи си гривни и огърлица и се запъти към храма. Новите й зъби я бяха направили по-самоуверена. Походката й беше горда, а главата й високо вдигната. След някое време се върна заедно с една жена, която аз не можах да разпозная веднага: облечена в дълги и широки финикийски одежди и със слънчобран с дълги ресни над главата си. Двете разговаряха оживено и бързо пресякоха дома, след това терасата и влязоха в градината. При вида им усетих, че ме залива някаква гореща вълна. Танаквил покани гостенката си да седне на една каменна пейка и каза, че ще отиде да се разпореди за вино и за някакво угощение.

— Турмс! — повика ме Танаквил. — Ела тук и се погрижи никой да не смущава жрицата от храма. Аз лично ще й прислужвам като на моя скъпа гостенка.

Едва изтърпях да измина разстоянието, което ме разделяше от Арсиное. Тялото ми като че ли се вдърви и устните ми не можеха да изрекат нито дума. Цветчета от клоните на дървото над пейката паднаха пред краката ми. В далечината се чуваше шумът на морето. Жената отмести слънчобрана си и ме погледна право в очите.

Познах високите дъгообразни вежди, но колко се бяха променили лицето й, очите й и устните й — от дебелия слой помада, който си беше сложила.

— Арсиное… — прошепнах аз и протегнах ръка, не смеейки да я докосна. Лицето й изглеждаше някак злонамерено.