Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

— Аз самият току-що бях от мъртвите, Арсиное — казах аз. — В устата си още чувствам вкуса на металната монета, с която трябваше да заплатя на лодкаря на Стикс. Но ми се струва, че не напразно те срещнах.

Тя се вгледа в мен с тревога, а после вдигна очи към пролуката на тавана, през която се виждаше светлеещото небе.

— Скоро ще настъпи зората. — Тя поклати глава. — Колко кратка беше тази нощ! Време е да тръгвам. Никога вече няма да се срещнем…

Но аз не я пусках.

— Арсиное, почакай! Непременно трябва да се срещнем. Кажи само къде и кога?

— Сам не знаеш какво говориш — отвърна тя. — Малко ли ти е, че една жена умря вчера от допира ти, та искаш и аз да повторя съдбата й?

Чухме шум на птичи крила: някой беше изплашил гълъбите в двора на храма. В следващия миг през отвора на тавана бавно закръжи надолу гълъбово перце. Аз се надигнах и го взех.

— Богинята ми изпраща знак! — възкликнах. — Тя е на наша страна! Даже и да не бях вярвал в нея досега, вече бих повярвал! Това е наистина чудесно знамение.

И изведнъж започнах да треперя неудържимо, обхванат от неописуемо вълнение, усещайки, че някъде дълбоко в същината ми е скрита най-добрата част от самия мен, пред която няма и не може да има никакви прегради.

— Арсиное — казах — ти си създадена за мен, а не за богинята, а аз — аз съм създаден за теб. Ето защо искам или не, е трябвало да стигна в Ерикс, за да можем да се срещнем. И ето — аз съм свободен и съм изпълнен със сили, ако не се видим през деня, ще се видим през нощта, не знам къде и не знам кога, но нищо на този свят не може да попречи на бъдещата ни среща.

Помогнах й да събере дрехите и гривните си. Тя загаси светилника и бързо излезе през тясната пролука на стената зад празното възвишение на богинята. Аз се изтегнах на ложето и се покрих с наметката. Гледах известно време извезаните гълъби върху фината тъкан, а после се взрях към небето през отвора на покрива.

Слънцето беше в зенита си, когато жрецът ме събуди с докосване по рамото. Той беше дошъл в храма, за да види как съм, а в ръцете си държеше красиво изрисувана купа за пиене. Щом го видях, съвсем се обърках и отначало не можех да си спомня добре кое от видените неща беше сън и кое — истина. Но след като си спомних всичко, се зарадвах и възкликнах:

— О, жрецо! Богинята ме освободи от оковите ми. През нощта видях момичето, в което мислех, че съм влюбен. То беше в обятията ми, макар всъщност да се намира в Химера. Но изведнъж се превърна на заек и аз го изпуснах от скута си. Не изпитвам никакво влечение към него.

— Пий! — каза жрецът и ми подаде купата. — По лицето ти личи, че все още те владее възбудата, предизвикана от Афродита. Питието ще те успокои.

— Изобщо не искам да бъда спокоен! — казах. — Напротив, състоянието ми е толкова сладостно, че искам винаги да се чувствам така.

Отпих от виното, смесено с мед, и погледнах отново към стареца с блажена усмивка на лицето.

— Наистина ли видя Кидипа да се превръща на заек и да бяга от ръцете ти? — попита ме той. — Това е добър знак и показва, че богинята е наистина благосклонна към теб. Нещо повече, това говори, че и нашето предсказание за Кидипа е вярно.

— Кидипа… — повторих името й за последен път и потръпнах от отвращение. — Не бих съжалявал, ако никога вече не я видя дори…

— Какво друго видя? — попита ме жрецът с любопитство в гласа. — Опитай да си спомниш.

Престорих се, че се напрягам да си спомня, сложих ръце на очите си и казах:

— Видях сребърна колесница, в която бяха впрегнати мулета. Тя ме носеше над протока, макар да не зная как би било възможно това. Друго нищо не мога да си спомня. Сънищата ми избледняха, след като пийнах от питието ти. Но най-важното е, че Кидипа не ме интересува вече.

Той каза:

— Съвсем явно е, че имаш до известна степен дар на ясновидец.

Когато се връщах през двора на храма, гълъбите пърхаха над главата ми. В дома забелязах следи от вчерашната погребална вечеря. Подът беше изцапан с вино, а наоколо се виждаха парчета от строшени купи. Покрусен от мъката си, Микон все още спеше дълбок сън и аз не се опитах да го будя. Танаквил обаче беше станала и безропотно се подчиняваше на зъболечителя, който й слагаше новите зъби. От венците й течеше кръв и тя ги плакнеше от време на време с чаша вино. Караше майстора да не се бави, а да действа по-бързо и по-смело. Той от своя страна се възхищаваше на смелостта и издръжливостта й. Когато челюстта беше закрепена на мястото й, той намаза кървящите венци с билкова отвара и получи платата си за труда. Макар че тя не беше никак малка, зъболечителят реши да заработи още и взе да предлага на Танаквил средства за почистване на зъбите, помади за лице и багрила за клепачите.