Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Тя сне от главата си блестящия венец, вдигна булото и възкликна, обърнала лицето си към светлината:

— Познаваш ли ме, Турмс?

Потресен до глъбините на душата си, аз познах веселия глас, усмихнатите очи и овалното лице.

— Диона! — сам не вярвах на думите си. — Диона, как си попаднала тук?

За част от секундата помислих, че Диона е успяла да избяга от Йония и по прищявка на съдбата се е озовала в храма на Афродита в Ерикс. Но после осъзнах, че от деня, в който Диона ми подхвърли ябълката си, до ден-днешен са изминали много години. Тя не би могла да е все така млада, а и аз не бях вече възторженият юноша, който беше влюбен в нея.

Жената отново пусна покривалото пред лицето си и попита:

— Успя ли да ме познаеш, Турмс?

— Светилникът освети едва-едва лицето ти — отвърнах сърдито. — В този зрак ми се стори, че виждам една ефеска девойка, която ми беше близка някога. Но не си ти. Ти не можеш да си толкова млада.

— Богинята няма възраст — възрази отново тя. — Богинята само изглежда по-млада или по-стара — зависи кой я гледа. И все пак — какво искаш от мен?

— Ако беше богиня, ти сама щеше да отгатнеш какво искам от теб — отвърнах аз.

Придържайки с едната си ръка воала пред лицето си, тя размаха бавно пред очите ми блестящия венец. Следях движенията й като омагьосан и дочух гласа й:

— Легни… Отпусни се… Заспи…

Тя стана леко от пиедестала, като се мъчеше да не подрънква с гривните си, а аз не можех да откъсна очите си от венеца в ръката й. Изведнъж тя се обърна рязко към мен, откри лицето си и извика:

— Къде си сега, Турмс?

Лицето й изведнъж почерня и лъсна като намазано с мас. На главата й вместо венец, блестеше полумесецът, в краката й лежеше лъв. Усетих слабините си стегнати от свещена препаска, както тогава, когато потърсих убежище от тълпите в храма на Артемида. Артемида и сега стоеше пред мен — но не беше черен истукан, паднал от небето, а изглеждаше жива, страшна, със зловеща усмивка на устните си. Препаската ме стягаше болезнено, но когато поисках да я разхлабя, усетих само голото си тяло.

— Къде си, Турмс? — повтори женският глас над мен.

Едва успях да раздвижа езика си и застенах:

— Артемида, Артемида!

Изведнъж усетих, че някой затваря очите ми с нежни длани, усетих сладостен трепет и страхът ми се стопи. Луната нямаше власт над мен.

— Освобождавам те от властта на суровата богиня, ако сам искаш това и ако се закълнеш, че ще служиш единствено на мен — обяви гласът. — Отречи се от печалната луна и ще имаш радостна слънчева свобода!

В отговор аз зашепнах, или поне ми се струваше, че шепна:

— Ти, родена от морската пяна, ти сама ми позволи да вляза в извора ти и ме обви с цветни препаски. Бях вече твой, когато Артемида придоби също власт над мен. Не ме оставяй сам никога вече!

Някакъв далечен тътен достигна до ушите ми, ложето под мен затрепери, а гласът повтори:

— Къде си, Турмс? Събуди се! Отвори очи!

Но аз се чувствах безсилен дори да отворя очи. Тътенът се усили, а аз усетих в устата си метален вкус. Трябваше да се повдигна на лакти, за да изплюя от устата си медна монета. Чух я как зазвъня по каменните плочи, отворих очи и отново видях слънцето и ослепително синьото небе над мен. Изпълнен с блаженство и покой, аз се освободих от обятията на жената, в чиято прегръдка бях. Тя беше съвършено гола, както и аз самият. Само венец от цветя обвиваше шията ми.

Далечният глас продължаваше да пита:

— Къде си, Турмс?

Огледах се и отвърнах:

— Намирам се в чудесна градина. От едната й страна има ред кипариси, а от другата — мраморна ограда. Пред мен е изворът — обграден с цветя. Почивам си в тази градина и лежа на широка мраморна пейка, залята от слънчеви лъчи. Лежа на меки възглавници, а до мен има една жена. Тя ми се усмихва и докосва венеца от цветя на шията ми. Струва ми се, че никога не съм я виждал по-рано. Хора, които отиват на работа в полето и минават покрай нас, ни гледат с любопитство, но това не ме притеснява. Аз имам свой живот, който е съвсем различен от техния. Ако напрегна паметта си, може би ще се сетя коя е жената до мен. Но не искам да се напрягам — чувствам отмала. Щастлив съм. Тъмните кипариси блестят под лъчите на слънцето. Бялата кожа на жената блести като седеф. Какво дивно създание е тя!

— Затвори очи!

Аз се стреснах. Тътенът се усили и заприлича на гръмотевичен рев. Покрай мен като вихър се носеше времето.

Гласът ми заповяда:

— Турмс, огледай се наоколо! Къде си сега?