Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Аз се огледах и отвърнах поразен:

— Виждам прекрасна долина сред заснежени планински върхове, които сякаш стигат небесата. Лежа на ливада и вдъхвам аромата на свежа трева. Но сега съм сам. Около мен няма никой — нито хора, нито къщи, нито пътища.

До мен достигна отново далечният глас, сега като отчаян шепот:

— Върни се, върни се, Турмс… събуди се най-сетне! Къде си?

Отворих очи. Видях, че над земята пада мрак. Влязох в непознати покои и затаих дъх, защото забелязах спящата Кидипа. Устата й беше полуотворена и тя въздишаше в съня си. Изведнъж се стресна, събуди се и седна в ложето. Щом ме забеляза, тя уплашено придърпа завивката, за да скрие голотата си, но след това се усмихна и протегна ръце към мен. Изтичах към нея и я притиснах в обятията си. Тя понечи да извика, но притихна в обятията ми и не се съпротивяваше, а ми позволи да направя с нея онова, което исках. Но устните й си останаха хладни и сърцето й не биеше в такт с моето. Когато я пуснах, тя закри засрамено лицето си с длани и аз разбрах, че ми е чужда, че нямам желание да я докосвам повече. Напротив, ледената й непристъпност дори ме отблъскваше.

Извиках тревожно и се отстраних от Кидипа. Усетих, че отново потъвам, и когато отворих очи, видях, че се намирам в храма на Афродита в Ерикс. До мен в края на ложето седеше непознатата жена от пиедестала на богинята.

— Какво става с теб, Турмс?

Тежката одежда на жрица лежеше на пода заедно с булото и венеца. Тя беше смъкнала и гривните и огърлицата си. Беше облечена само с лека туника, а косата й беше хваната отзад. Под високите тънки и извити вежди очите й изглеждаха издължени. Виждах я за първи път, но ми се струваше, че винаги съм я познавал. Ръцете ми отмаляха и паднаха безпомощно, почувствах немощ като след тежък труд. Тя прокара пръсти по веждите ми, след това докосна клепачите ми, устните ми и започна да рисува разсеяно кръгове по гърдите ми. Гледах я леко намръщен. Тя побледня и изведнъж забелязах, че плаче.

— Какво има? — попитах с безпокойство.

— Нищо — тръсна глава тя и рязко дръпна ръката си от мен.

— Защо плачеш?

Тя вдигна гордо глава и от рязкото движение няколко сълзи капнаха на гърдите ми.

— Изобщо не плача… — каза тя.

Изведнъж ме удари силно по бузата с длан и извика злобно:

— Коя е тази Кидипа, заради която бълнуваше с такова упоение?

— Кидипа? — попитах на свой ред аз. — А, това е онази, за която всъщност съм тук. Тя е внучка на тирана на Химера. Но не чувствам повече никакво влечение към нея. Богинята ме освободи от веригите ми, за което съм й благодарен.

— Чудесно — каза ядно жрицата. — Всичко това е чудесно. Защо не си тръгваш тогава, щом си получил всичко, което искаше?

Тя вдигна ръка и щеше да ме удари още веднъж, но аз хванах тънката й китка.

— Защо ме удряш? Не съм ти сторил никакво зло.

— Никакво зло! — прекъсна ме тя. — Никой мъж не ми е сторвал никога толкова зло, колкото ти. Махай се! Махай се и не се връщай вече никога в Ерикс!

— Не мога да стана, защото натискаш гърдите ми с ръка, а освен това си седнала върху наметката ми.

Тя наистина беше седнала в края на плаща ми и бе завила коленете си с полите му.

— Коя си всъщност ти? — попитах аз и прокарах ръка по бялата й шия.

Тя въздъхна и извика:

— Не ме докосвай! Брр, колко противни са ми ръцете ти!

Но когато се опитах да стана, тя ме хвана за раменете и ме събори обратно на ложето, а след това се наведе и ме целуна страстно по устните. Всичко стана толкова неочаквано, че не разбрах веднага какво се беше случило. А когато съобразих, тя отново седеше в края на ложето ми с гордо вдигната глава.

Взех ръката й и казах:

— Нека поговорим като разумни хора. Какво има? Защо плачеш и ме биеш?

— Нямаш никаква работа в Ерикс — отвърна ми тя намусено. — Ти знаеш за богинята повече от мен. Аз съм само телесната обвивка, в която се явява тя понякога. Но над теб нямам никаква власт.

Прегърнах я и я придърпах към себе си. Усетих нежното й тяло под тънката дреха. Настръхнах и изпитах странен студ. Сякаш съм до някаква пропаст и опипвам тясната пътека, за да не падна.

— Кажи ми как се казваш? — попитах аз. — За да мога да разговарям с теб, трябва да те наричам с името ти.

Тя поклати глава и разпилените й коси паднаха на гърдите ми.

— Ако узнаеш името ми, ще придобиеш власт над мен — каза тя. — Нима не разбираш, че принадлежа на богинята? Нито един мъж не може да ми бъде господар.

— И все пак трябва да те наричам някак. Когато човек започва нов живот, той си избира и ново име. Ще те нарека Арсиное и това име ще ми даде власт над теб.