Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

После жрецът ми помогна да надяна плащ, извезан с птици и цветя, изтъкан от тънък вълнен плат, за да не замръзна по време на нощното ми бдение. Той ме отпрати към храма с една дума:

— Тръгвай!

— Какво ще правя там? — попитах аз.

— Прави каквото искаш. Ще мине някое време и ще почувстваш изнемощяване в крайниците си, клепачите ти сами ще се затворят, ти ще заспиш, и то тъй дълбоко, както никога досега. След това очите ти ще се отворят и ще се срещнеш с богинята.

Той ме побутна към вратата на храма, обърна се и си отиде. Аз се озовах сам в тъмнината и спрях, докато очите ми не свикнаха с мрака и не започнаха да различават слабата звездна светлина, която проникваше от процепа на тавана. Видях празния пиедестал на богинята. Пред него беше поставено ложе с метални крака, изработени във вид на лъвски лапи. Щом го забелязах, веднага усетих слабост. Излегнах се и почувствах, че крайниците ми натежават, тъй че се учудих как ме издържа ложето. Очите ми се затвориха сами и аз не можех да ги отворя. Знаех, че не спя, усещах, че пропадам все по-надълбоко, и по-надълбоко и всичко това продължи до безкрайност. Накрая отворих очи и видях, че седя на каменна пейка на някакъв площад, залят от слънчева светлина. Огледах се с любопитство. Градът и площадът ми бяха непознати. Над мен се простираше ослепително синьо небе, около мен се движеха хора, които не ми обръщаха внимание, заети с всекидневните си грижи — селяни водеха мулета на пазара, натоварени с кошници с плодове, а точно до мен една старица с набръчкано лице изложи на продан различни сирена. Станах и направих няколко крачки, осъзнавайки, че някога бях минавал по улиците на този град. Къщите бяха облицовани с цветни глинени плочки, покрай тях стояха натоварени със стока каруци, а когато свърнах зад ъгъла, пред мен се издигна храм с колонада.

Влязох в тъмната прохлада на храма. Сънен пазач махна с вейка и ме поръси с капки свещена вода. В същия миг до ушите ми стигна леко метално подрънкване.

Отворих очи и видях, че лежа на ложето в храма на Афродита в Ерикс. Знаех, че видението ми е било само сън, макар че не спях и можех да се закълна, че всичко изглеждаше като наяве и че бих познал и площада, и улицата, и храма с колоните, ако се случеше.

Дочух още веднъж същото подрънкване и се стреснах, седнах на ложето и се почувствах бодър и свеж. В края на пиедестала на богинята видях фигурата на седнала жена със забулено лице. Дрехите й бяха разкошни, обшити целите с перли и скъпоценни камъни и преливащи във всички цветове на дъгата. Блестящ венец на главата придържаше покривалото пред лицето й. Тя се раздвижи и аз чух пак метално подрънкване: това бяха многобройните гривни на китките й. Тя се движеше, тя беше жива, беше истинска!

— Ако си богинята — проговорих аз, — открий ми лицето си!

Чух тих смях изпод булото.

— Богинята има много лица. Кой от облиците й искаш да видиш, Турмс, подпалвачо на храмове?

Усъмних се: тя говореше и се смееше като човек, но никой в Ерикс не можеше да знае, че аз съм подпалил някога храма в Сарди. Само Дорией и Микон биха могли да ме издадат. Обзе ме яд и изсъсках:

— Не е ли все едно кой ще бъде обликът! И без това тук е толкова тъмно, че не виждам нищо.

— Колко си недоверчив! — тя се разсмя на глас. — Мислиш ли, че богинята се бои от светлината?

Щракна с някакво огниво, от което отново зазвъняха гривните й, запали огън и го поднесе към светилника до себе си. Привикнал с тъмнината, отпърво бях заслепен от сиянието. Но след време очите ми различиха ясно скъпоценните камъни по дрехата на жената, а ноздрите ми усетиха аромата на амбра, който се носеше от нея.

— Ти си само човек, също както и аз. Обикновена земна жена. А аз мислех, че ще срещна богинята.

Гласът ми издаде разочарованието ми.

— А нима богинята не е жена? — възрази тя. — Точно такава, каквито са и земните жени, и дори повече от тях? Какво искаш от мен?

— Покажи ми лицето си — поисках аз отново и се приближих към нея.

Тя някак се вцепени, гласът й прозвуча напрегнато и отдалечено.

— Не ме докосвай — забранено е!

— А какво ще стане, ако те докосна? Нима ще се превърна в пепел? — попитах с насмешка аз. — Или може би ще падна бездиханен на земята?

— Не се шегувай с такива неща! Ти днес принесе човешка жертва на богинята.

Не ми беше до смях. Нещо в гласа на жената ме караше да бъда нащрек.

— Покажи ми лицето си! — помолих пак.

— Да бъде тъй, както искаш! — каза тя. — Но не забравяй, че богинята има много лица.