Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Отворих уста, за да му възразя, но той ми направи знак да мълча.

— Знам какво искаш да кажеш. Почакай, скоро ще й сложат зъби. Всъщност, ако не ми вярваш, можеш да се довериш поне на знамението. Две малки птички бяха свили гнездо в дрехата ми. Това, разбира се, сме ние, Танаквил и аз. Ние също ще свием гнездото си в Сегеста, и то не някакво си малко гнездо на чучулиги, а гнездо на орли!

— О, богове! — възкликнах аз. — Нима наистина ще вземеш за жена тази старица, която може да ти бъде баба? Ти си полудял!

Но Дорией не се разсърди, а само поклати глава съчувствено.

— Самият ти си луд. Сигурно някоя зла магия е размътила главата ти и ти не можеш да оцениш красотата на Танаквил, не можеш да видиш колко прекрасни са чертите й, колко лъчезарни са очите й и колко пищно е тялото й. — Погледът му пламна от страст, той стана, сви рамене пренебрежително заяви: — Да се спори с теб е безсмислено, Турмс. Гълъбицата ми, моята Афродита, тя сигурно ме чака да ми се похвали, че си е премерила новите зъби.

Като видях как се горещи, изпитах дори загриженост за Танаквил. От мислите ми ме отвлече стопанинът на дома, който ми разказа, че откакто приема гости тук, само веднъж се е случило някой да умре от любов: един тлъст грък, чиито съперници от Занкле го бяха придумали да дойде в Ерикс. След смъртта му те купили с общи средства сребърен венец и го изпратили дар на храма на Афродита.

Остатъка от вечерта прекарах в самота, отпивах бавно и замислено от виното, а когато настъпи нощта и всичко в дома утихна, Танаквил напусна ложето си и пристъпи тихо към мен, като ми даде знак с пръст на устните си да мълча. Сияейки, тя ме пощипна по бузата и попита:

— Дорией каза ли ти за решението си? Разбира се, самият ти си достатъчно наблюдателен и си забелязал, че в Химера той се възползва от това, че съм вдовица. Сега обаче благодарение на вмешателството на богинята обеща да се съчетае с мен в свещен брак по дорийските и финикийските закони.

Възразих, че Дорией е спартански воин, неопитен в любовта, докато тя самата е вече три пъти овдовявала жена, много по-опитна в сърдечните проблеми, и затова е длъжна да разбере, че не е достойно да завлича мъж, който може да бъде лесно съблазнен.

Но Танаквил ми отвърна възмутено:

— Дорией от самото начало се опитваше всякак да ме съблазни, а не аз него! Когато се явихте в дома ми, на мен и през ума не ми минаваше да го прелъстя: та нали в сравнение с него аз съм старица… Дори и миналата нощ аз как ли не се опитвах да го отблъсна, но той злоупотреби три пъти с това, че съм слаба жена.

Тя говореше тъй искрено, че започнах да й вярвам. Не знам дали омагьосващото влияние на Афродита, светлината на факлата или пък изпитото от мен вино бяха заслепили очите ми, но чертите на Танаквил ми се сториха красиви, а черните й очи блестяха привлекателно. Започнах да разбирам какво намира в нея Дорией.

Щом забеляза по погледа ми, че сърцето ми е омекнало, Танаквил седна до мен и сложи ръка на коляното ми.

— Това, че Дорией е привлечен от мен, съвсем не е толкова неестествено, колкото си мислиш — рече тя. — Той ми е разказвал неща, които и сам не разбира добре. Но тъй като съм вдовица, погребала трима съпрузи, схващам бързо и разбирам хората от половин дума. Например разказвал ми е за Херакъл, своя прародител, и как той прекарал цяла една година в женски дрехи, тъкал заедно с жените и вършел всякаква женска работа. И за нрава на Херакъл ми е разказвал — колко бил сприхав, как отвлякъл стадата крави, между които имало и един прекрасен бик на име Европи, как по този начин достигнал чак до Ерикс и убил царя на Ерикс, който желаел да задържи за собствените си стада породистия бик. Но Херакъл върнал обратно завладяната от него земя на местното племе елими. Всичко това той направил с думите, че някога един от неговите потомци ще се върне и ще си поиска това, което му се пада по право. — Танаквил се стресна и ме погледна колебливо.

— Извинявай, че ти досаждам с толкова много думи, но аз наистина съм малко объркана — не очаквах вече да ме сполети щастието да имам мъж. Тъй или иначе, Дорией смята, че именно той е потомъкът, който ще си върне тези земи. Впечатли ме също колко често ми говореше за годината, която Херакъл прекарал в женски дрехи, и за това как той самият на седемгодишна възраст е бил отделен от майка си. Тъй се постъпва с всички благородни спартански момчета и според мен в сърцето си Дорией таи копнеж по майчина ласка. В мое лице е намерил и това. Разбирам тайните му мисли по-добре от която и да било друга жена.