Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

— Усмирете се, стихии, утихни, ветре, повече не сте ми нужни!

Минаха няколко мига и вятърът престана да се промъква в стаята през процепите на прозорците и вратата, гърмът прогърмя за последен път и млъкна. Изведнъж наоколо просветля. Бурята ме беше послушала.

Успокоих се и се огледах наоколо. Разумът ми шепнеше, че всичко това не може да бъде истина. Просто сигурно съм имал предчувствие, че наближава краят на бурята, ето защо бях отронил такива думи. Но Танаквил ме гледаше с широко отворени, гневни очи и попита:

— Ти ли си това, Турмс, или господарят на бурята е влязъл в тялото ти?

— Аз съм Турмс, благословен от мълнията и властващ над бурята — отвърнах. — Духовете на въздуха са ми покорни. Е, вярно, че само понякога — добавих замислен. — Тогава, когато в мен се заражда могъща сила.

Танаквил посочи Арсиное и произнесе с гняв:

— Вчера ти уби невинно момиче, като го докосна, а днес много хора пострадаха заради теб. Ако си равнодушен към човешкия живот, помисли поне за бедите, дето донесе на този град, който с нищо не ти е виновен!

Излязохме заедно на двора и видяхме, че бурята се отдалечава към Сегеста, и поваля горите по пътя си. А над Ерикс блестеше слънце, макар морето да бе все още неспокойно и пенливо. Много от къщите бяха останали без покриви, на някои от тях се бяха срутили и стените, хиляди птици бяха загинали. За щастие хората бяха успели да загасят огньовете в огнищата си, тъй че не беше пламнал нито един пожар.

Микон се появи отнякъде, по страните му капеха едри като елмази сълзи. Той ме хвана за ръка и ме погледна с добродушните си, но измъчени очи:

— Живи ли сме или мъртви? Това царството отвъд ли е? Страхувам се, че съм пил от извора на забравата и не помня какво се е случило. А тази жена до нас дали не е самата Персефона? Къде ли е клетата сянка на Аура? Ако тя е някъде тук и е все така приказлива, както приживе, не бих искал да я срещна скоро.

Чак когато ме опипа добре по гърдите и раменете, когато протегна ръка и дръпна косата на Арсиное, която го изгледа злобно, той се успокои и каза:

— Виждам, че сте хора от плът и кръв и че това все още не е царството на Хадес. Но, приятелю Турмс, вземи нещо тежко и ме удари по главата, за да пропъдиш рояка оси, които кръжат в нея! — Най-накрая очите му се проясниха, той се огледа наоколо и извика ужасен: — Помня, че снощи имаше погребална вечеря в чест на скъпата ми жена, която ме напусна тъй внезапно. Сигурно съм пил от виното на скитите, тъй като във варварските земи трябва да се живее по обичаите на варварите. Но как съм могъл да причиня чак толкова големи поразии, докато съм вилнял пиян, не зная! Не, сигурно не съм бил аз, който е съборил оня покрив там. Сигурно това е бил Дорией, той е по-силен от мен. — Отскубна кичур от косата си и го стъпка с крак, като проклинаше: — И свинята е най-ленивото от всички животни, но когато се развилнее, става страшно! Аз, макар да съм почтен мъж, не съм по-добър от свиня и нямам какво да кажа в своя защита, освен че се напих от мъка, а не от радост.

Едва успяхме да го накараме да се успокои, когато се появи Дорией със смачкана наметка на рамената си.

— Какво ли се е случило? — попита той. — Съвсем ясно си спомням, че в съня си бях отново на кораба. Вълните го люлееха бясно и аз лежах на палубата в безпаметство. — Той също се огледа с любопитство и възкликна:

— Виждам, че в града е избухнала война, а аз съм проспал началото й. Защо ли оставих щита си в Химера? Донесете ми меча и ми кажете с кого трябва да се бия и от кого да ви пазя — и аз ще ви покажа как се бият достойните лакедемонци! — Той помириса въздуха и ноздрите му затрептяха. — Наистина, как копнея за дима и пламъците на битката! Как искам да подуша топла кръв! Иска ми се да чуя свистенето на стрелите и пращенето на разцепени черепи и счупени кости! Искам да забия меча си в гърдите на най-достойния противник и да усетя как излита душата из устата му! Чувствам се по-настървен от всякога!

Като гледах колко объркани и влудени са Микон и Дорией, започнах да подозирам, че всичко това не се дължи само на виното. Помислих, че може би не съзнавам и собствената си лудост. Може би сетивата ми наистина бяха объркани по волята на богинята и аз не можех да разсъждавам трезво, а преувеличавах усещанията си.

И все пак поне хаосът в града беше истински. Повечето хора се запътиха към храма, влачейки или носейки плачещи деца. Никой не ни обръщаше внимание. Богати и бедни, търговци и пастири, свободни граждани и роби — всички бяха извънредно възбудени и разговаряха оживено, прекъсвайки се взаимно.