Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Може би желанието ми да помня е напразно, щом жаждата за забрава изгаря гърлото ми. Може би никога няма да намеря гроба си, когато някой ден се родя отново, в други земи. Но ако успея да го издиря, ще усетя това по гръмотевичния тътен, който ще проглуши ушите ми. Ще взема в ръце камъчетата на този свой живот и ще позная себе си. На това се уповавам.

Аз, Турмс, който танцувах някога по време на бурята по пътя към Делфи, бях съвсем друг човек, когато тръгнах на път от Химера към Ерикс. С настъпването на поредния отрязък в живота на човека той като че ли се ражда и расте отново — и изведнъж, потресен, забелязва колко трудно му е да си спомни и да усети в себе си предишния човек. Тъй че животът е непрекъснато новорождение и началото на всеки отрязък е като скок над пропаст, която става все по-широка и по-широка, и връщане назад няма.

Леки като дим, пролетните облачета се носеха над стръмните склонове на сицилийските планини, ласкавото пролетно слънце грееше над гъстите зелени гори на Сицилия. Пресъхналите през зимата ручеи бяха отново пълноводни, когато пътувахме на запад към Ерикс. През многото месеци, които бяхме прекарали у Танаквил, се бяхме поотпуснали поради меките постели и обилните ястия. Сега Дорией, Микон и аз се радвахме на възможността да стегнем телата си с движение и чувствахме с наслада как сила изпълва отново мускулите ни.

Не се отклонявахме от пътя на поклонниците и сиканските племена, които обитаваха планините и горите, не ни нападаха. Те служеха на богинята, но пазеха и старинните си обичаи, тъй като се смятаха за най-древните обитатели на тези земи. Градовете им, скътани навътре в острова, не се изхранваха с търговия, а със земеделие, затова те не бяха богати като онези по прибрежията. Единствено Сегеста можеше да купи с житото си и най-скъпите творения на Картаген и Гърция.

След като преминахме високи превали и безкрайни гори, ние се озовахме в мирните долини на Сегеста и първото, което видяхме, бяха опитомени кучета, които гонеха дивеч. Ловците, облечени по гръцки обичай, им подвикваха да не посрамят рода на бога куче Кримис, който бе взел за жена прекрасната нимфа на Сегеста. Те вдигнаха безцеремонно завесата на носилката, в която седеше Танаквил, и след като я познаха, запитаха:

— Защо си се запътила към Ерикс, славна вдовице? Ти и без това си получила достатъчно от богинята, дори прекалено много. По-добре да останеш в Сегеста, за да можем да се преборим за правото да бъдем твои нови избраници и най-щастливият от нас да наследи богатството ти.

Когато отминаха, Микон каза:

— Тук полята са плодородни и са пропити с кръвта на много народи. Тук лежат и преселници от Фокея. Да изпълним желанието на Дионисий и да принесем жертва на гробовете им!

Това се оказа лесно, тъй като жителите на Сегеста бяха поставили камъни по местата, където бяха погребани мъжете, тръгнали да завоюват земите им. Докато извършвахме жертвите, около нас се събраха тукашните жители, те с гордост сочеха паметните камъни по края на нивата и обясняваха:

— Мнозина бяха дошлите тук, но малцина от тях се върнаха.

Бащите им и дедите им бяха погребвали победените врагове в полето. Потомците им се показаха настроени благодушно.

— Живеем в просветено време — казаха те. — Не ни се налага да воюваме, за да защитаваме родния си край. Ако някой ни нападне, за Картаген това ще е повод за война, а кой би се осмелил да предизвиква Картаген?

След жертвоприношенията Дорией се огледа с любопитство и каза:

— Щом са белязали с камъни гробовете на чуждите герои, сигурно тук някъде е и могилата на баща ми, спартанеца Дорией. Неговият гроб е сигурно по-богато украсен. Та той е от Херакловия род и е дошъл тук, за да встъпи във владенията на тази страна като наследник.

За щастие жителите на Сегеста не разбраха дорийското му наречие. Попитах ги намира ли се тук някъде гробът на спартанеца Дорией, но те само поклатиха глави.

— Веднъж се бихме с отряд спартанци, но от техните имена запомнихме само едно: Филип от Кротон. Той беше многократен победител на игрите в Олимпия и най-красив сред смъртните, които изобщо някога сме виждали. Дори мъртъв беше тъй прекрасен, че издигнахме в негова чест светилище, където правим игри на всеки четири години.

Дорией онемя от гняв, а после така се развика, че лицето му пламна:

— Гнусна лъжа! Това сигурно е бил баща ми Дорией, защото той именно бе завоювал много години поред лаврите на игрите в Олимпия. Навремето тъкмо той е бил най-красивият сред смъртните! Как би могъл някакъв си кротонец да го превъзхожда? Явно е, че от завист към баща ми чуждите богове са омагьосали тукашните хора, за да го погребат с чуждо име и да не може да влезе в сонма на безсмъртните.