Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Напразно молех за помощ Афродита и й обещавах жертвоприношения. Започнах дори да подозирам, че Афродита ме е изоставила, но не знаех, че богинята ми е определила нещо съвсем различно, а Кидипа бе само примамката, с която си послужи тя, за да ме накара да тръгна по орисания ми път.

Но как бих могъл да знам всичко това? Аз се топях от любов и съвсем загубих съня си, но ето че веднъж, когато ранните пролетни ветрове задухаха, Дорией дойде при мен и каза:

— Турмс, много мислих напоследък и взех решение. Имам намерение да тръгна към Ерикс по суша, за да опозная западните земи. Танаквил иска да ме съпроводи, тъй като в Ерикс има майстори златари, които умеят да правят зъби от злато и слонова кост. Ще обяви в Химера, че отива в Ерикс, за да принесе там жертва в храма на Афродита от Ерикс, както постъпват много вдовици. Микон и Аура ще дойдат с нас и аз бих искал ти също да видиш града на житото Сегеста, както и Ерикс.

Без да ме смущава сериозният му тон, мислейки единствено за Кидипа, аз възкликнах с възторг:

— Това е чудесна идея! Не мога да разбера как не ми е хрумнала досега. Аз също имам работа при Афродита от Ерикс. Та тя е прочутата богиня на Западните морета, подобно на Афродита от Акрея, която е славната богиня на Източните морета! Да тръгваме по-бързо, ако може още утре!

На следващия ден се запътихме към Ерикс — с коне, магарета и носилки. Щитовете си оставихме в дома на Танаквил, а със себе си взехме само леко оръжие, за да можем да се защитаваме от разбойници и диви зверове. Това пътешествие ме радваше извънредно много, тъй като се надявах да спечеля любовта на Кидипа с помощта на Афродита. Но богинята ме надмина в хитростта.

След като писах тъй дълго, аз, Турмс, усетих, че ме наляга умора. Излязох навън и видях, че е настъпило ново годишно време. Пред очите ми житата се люлееха като море от злато. Видях как се синеят далечните хълмове и как блести огледалната повърхност на езерото.

Спрях се да погледам планината на мъртвите, стълбите и колоните. Далече, далече видях каменоделците да дялат в скалата последния ми дом. Стенописецът с учениците си обмисляше рисунките, които да ми доставят радост. Грънчарите ваеха барелефи върху черните глинени делви. Търговците пътуваха към морските градове, за да купят изящни амфори от Атика и да ги дарят за гробницата ми.

Всички искаха да ме зарадват. Никой не подозираше, че вече никакви дарове не ме радваха. Единствено простата пръстена чаша. Шепата камъчета.

Бях се вторачил в последния си път, когато усетих, че ме обзема съмнението на умората. Бях само Турмс човекът. Извиках в сърцето си саркастичния учител на младостта си. Още веднъж той ме попита: „Кой е най-дългият път?“ И отново отговори: „Дори да пропътуваш всички земи, не ще намериш себе си, а само ще бягаш все по-далече от същността си. Защото най-дългият път е в теб самия. Колкото и да скиташ из себе си, не ще откриеш предел. Човек не може да нагази два пъти в една и съща река.“

Но той прибави: „Погледът на прорицател те отвежда през хилядолетията.“

Тогава усетих прилив на сила. Тя преля от тайното място в сърцето ми и достигна до върха на пръстите ми, до корените на косата ми. Усетих как настръхвам, как се превръщам в трептящ пламък и как горя вътре в себе си и извън себе си.

Погледът ми проникна отново през тайните завеси на майката земя. Пръстта под краката ми беше втвърден огън. Всеки камък се съживи в каменния си сън. Дори водата беше трептящ огън и въздухът беше огън. Погледът ми проникна през съня на земята, през съня на водата, през съня на въздуха, през съня на човешкото тяло. Но този път не видях безпределната игра на бляскавите създания на светлината. Върнах се в себе си. Знанието ми се възвърна и не се съмнявах вече.

Някога намирах жестока склонността на безсмъртните да си играят със случайността. Когато прозрях безсмъртието, разбрах, че само смъртните знаят кое е правилно и какво е грешно, а безсмъртните са извън всичко това. Времето не ги обвързваше. Мястото не ги обвързваше. Те се връщаха, за да забравят и за да си спомнят отново, сияйни, усмихнати. Но над тях стояха забулените божества.

По-лесно е човек да се връща отново и отново, да живее отново и отново в смъртно тяло, отколкото да познае забулените божества. Усещах вече в гърлото си жестоката жажда, която ме привързваше към земята, която въпреки знанието караше дори безсмъртните да пият от извора на забравата. Затова аз, Турмс, искам да намеря себе си, когато се върна, чрез написаното.