— Ти така или иначе ще получиш тази кадилница. Подарявам ти я — рече етрускът.
— Но защо? — попитах недоверчиво. — Аз нямам у себе си никакъв предмет, който да ти дам в замяна.
Той изведнъж стана сериозен, наклони глава, закри едното си око с лявата длан, а дясната си ръка вдигна нагоре.
— Правя ти подарък, защото ми се нравиш, и не искам нищо в замяна. Но бих бил щастлив, ако се съгласиш да изпиеш с мен чаша вино и да възлегнеш на моите възглавки.
Аз разбрах погрешно думите му и рекох:
— Подобни неща не са ми по вкуса, макар да съм йониец.
Щом проумя какво му казвам, той се почувства дълбоко оскърбен и отвърна:
— Не, не, в това отношение ние, етруските, не сме възприели гръцките нрави. Не се безпокой! Няма да те докосна с пръст. Ти сам си господар на тялото си!
И той наистина се опечали толкова много, че аз почувствах как неприязънта ми към него се топи и изпитвам желание да се доверя на този непознат чужденец.
— А аз какво съм и кой съм всъщност? — попитах. — Как може човек да знае кой е и какво е? Щом носим в себе си другото, скритото „аз“, което понякога ни кара да извършваме най-долни постъпки?
Той ме погледна изпитателно с бадемовите си очи, усмихна се и отвърна:
— Заблуждаваш се. Повечето от хората не се различават от животните, дето ту ги водят на водопой, ту обратно на пасбището.
Казах тъжно:
— Най-завидна и най-добра е съдбата на човек, който се е примирил със своята участ. Завидна е и съдбата на онзи, който, макар и да не се е примирил с даденото му, се стреми единствено към достижими неща. Ако исках власт, можех да я имам. Ако исках богатство — можех да го постигна. Ако исках наслаждения — можех да се удовлетворя. Наистина, може би винаги щях да оставам малко недоволен, но все пак щях да постигна целта си. Ала на мен ми се струва, че аз искам нещо неведомо, нещо, което не е дадено на никой смъртен. Не знам как бих могъл да го постигна.
Непознатият отново закри едното си око и вдигна ръка като за поздрав. Но не отговори и аз съжалих, че съм разкрил сърцето си пред него.
Етрускът ме покани в неголямата си стая за гости и донесе стомна с вино. Преля го в черна пръстена купа и го смеси с прясна вода. Помещението се изпълни със силна миризма на теменуги. Домакинът изля няколко капки на пода от собствената си чаша и каза:
— Вдигам чашата в чест на богинята, която носи на главата си корона, прилична на крепост. Знакът й е листото на бръшляна. Тя е богиня на стените и всички тленни телесни стени се рушат пред нея.
Тържествено пресуши чашата до дъно и аз запитах:
— За коя богиня говориш?
— Говоря за богинята Туран.
— Не знам такава богиня — рекох тихо.
Той се усмихна пак и ме погледна недоверчиво. От любезност аз също пресуших чашата си и казах:
— Не съм уверен дали постъпвам добре, като пия вино. От силния аромат на теменуги може да ми се завърти главата. Отдавна съм забелязал, че не мога да пия умерено, както правят разумните хора. Тук, в града, аз вече два пъти се напивам, играя безсрамния танц на козела и след това загубвам паметта си.
— Възхвалявай тогава виното — каза той. — Ти си щастлив човек, ако можеш да потопиш в него страха си. Казвам се Ларс Алсир. Какво искаш от мен?
Позволих му още веднъж да напълни черната ми купа, развеселих се и казах:
— Знаех много добре какво исках, когато престъпих този праг. Би ми оказал огромна услуга, ако се съгласиш да ми опишеш подробно вашите морета, прибрежия, пристани и фарове, а така също и посоките на ветровете и теченията, за да могат нашите съдове да се доберат благополучно до Масилия, закъдето се надяваме да тръгнем през пролетта.
— Да се даде такова описание на чуждоземци е най-тежко престъпление — рече Ларс Алсир. — Ние не сме приятели с фокейците и дълги години воювахме с тях, тъй като те се опитваха да се доберат до Сардиния и Корсика — двата големи острова, където са рудниците ни, които сме длъжни да пазим. Потопихме много от корабите им заедно с моряците, така че дори и да те снабдя с описание на морските ни пътища, това с нищо няма да ти помогне. Ти за нищо на света няма да се добереш до Масилия. За да пресечеш морето, водачът ти Дионисий трябва да вземе позволение от картагенците и етруските. Но дори да предложи цялата ви награбена плячка, той не може да купи такова разрешение.
— Заплашваш ли ме?
— В никакъв случай. Как бих могъл да заплашвам Сина на мълнията?
— Ларс Алсир… — погледнах го удивен, но той ме прекъсна строго:
Читать дальше