Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Дорией скочи и се развика тъй силно, че вените на шията му изпъкнаха:

— Млъкни, жено! Млъкни, иначе не отговарям! Ако не престанеш да говориш безумия, ще стана и ще си тръгна, само че ти ще трябва да отговаряш после за всеки срещнат, когото ще убия от ярост навън! Та ти ще ме докараш до лудост! — Той се хвана за главата и застена: — Ах, приятели мои, защо ме оставихте? Аз съм много зле. Целият горя, боли ме стомах и се чувствам като пребит. Цял ден ми се повръща и никакво ядене не се задържа в мен. Чак сега успях да пийна малко вино и да хапна два-три залъка.

Микон се приближи до него и сложи ръка на челото му, после отвори широко очите му с палци, погледна и в гърлото му и като го накара да си легне, опипа корема му.

Дорией продължи да охка, а Танаквил забрави за безпокойствата си. Като използвах този подходящ момент, аз й връчих огърлицата от злато в знак на благодарност за гостоприемството и като плата за изпочупената посуда.

Танаквил се зарадва на подаръка, сложи го на шията си и каза с усмивка:

— Аз не съм дребнава жена. Каква радост са за човек богатствата, ако не може да посрещне гости! Купите и чашите, които изпочупихте, бяха наистина рядкост и атинските занаятчии, които са ги изработили, не са изписали даром имената си на тях. Но всеки съд рано или късно се чупи и май дори домашният ми бог не се обиди, след като днес сутринта го облякох в нови одежди и запалих тамян в подножието му. Това наистина беше от първа необходимост, тъй като залата вонеше ужасно, но такива са всички мъже и аз бях готова за нещо подобно. Никакви загуби не съм понесла и приемам подаръка просто да не ви обидя. Жалко само, че едно от момичетата, които ви прислужваха, онемя и не може да произнесе нито дума. Дали не сте я уплашили прекалено, тъй като другарките й трябваше да я отведат до дома й и очите й бяха странно извърнати нагоре?

Ние с Микон разменихме виновни погледи помежду си, тъй като никой от нас не помнеше какво точно се беше случило. Микон реши, че момичето се е изплашило от танца на козела, който аз явно бях изпълнил. Оказа се обаче, че става дума за друга, която Микон отведе най-напред в градината. Тя не се беше върнала в залата, където пирувахме, а беше останала в градината, Микон бе пожелал да се върне сам, след което двамата се бяхме задълбочили в приказки за различни неща.

Лечителят предположи, че момичето навярно е заспало на мократа роса и е настинало, в резултат на което го е заболяло гърлото и е пресипнало. Във всеки случай той беше сигурен, че не й е направил нищо, което би могло да я накара да онемее. Напротив, той твърдеше, че до такава степен се бе постарал да следва напътствията на Афродита Акрейска, получени на свещения кораб от Тир, че момичето бе започнало дори да вика.

Танаквил изпрати слуги да доведат момичето, за да можем сами да се убедим в болестта му. Със свити сърца чакахме пристигането му. Скоро то дойде, придружено от родителите си, и на нас ни беше почти непоносимо да търпим пълните им с укор погледи. На Микон му се искаше да потъне вдън земя, но когато момичето го видя, то се затича радостно към него, падна на колене и започна да целува ръцете му. Той погледна смутено към родителите му, накара го да стане и го целуна леко по устните. Повече нищо не беше нужно. Девойката пое дълбоко въздух и от устните й се изля поток от думи, тя се смееше, плачеше и викаше радостно. Майка й и баща й запляскаха облекчено с ръце и казаха на своето сикулско наречие, че няма нищо страшно и че всичко е било само временно помрачение.

Девойката държеше Микон за ръка и бърбореше непрестанно, тъй че се наложи родителите й да й направят забележка да млъкне. Микон им подари кесия със сребърни монети и те си тръгнаха доволни. Щом неприятното задължение беше изпълнено, аз още веднъж благодарих на Танаквил за приятелското й разположение и казах, че трябва да се опитаме да намерим постоянен приют в града. Танаквил се стресна и каза бързо:

— Разбира се, моят дом е скромен, а в Йония навярно сте свикнали на много повече удобства и разкош. Но ако домът ми ви е по вкуса, можете да останете в него, колкото си искате, тъй като сте желани гости. Само че дали ще можете да понесете по-дълго вида на беззъбата ми уста?

Тя погледна с упрек към Дорией, който този път успя само да измънка нещо в отговор. За да покаже, че наистина ни кани, без да очаква никакви възнаграждения, тя стана и отиде в покоите си. След малко се върна с подаръци за всички нас. На пръста на Дорией тя надяна златен пръстен, на Микон подари восъчна табличка, обрамчена в слонова кост, а на мен — селенит, окачен на връв, изплетена от трева. Знаех, че този камък предпазва от безумие всеки, който го носи у себе си.