Дионисий се изчерви и попита със съскащ от гняв глас:
— Кой командва тук и кой ви помогна да постигнете вечна слава с победата при Ладе? Кой ви направи богати и ви спаси от гибел, за да ви доведе в тази гостоприемна земя? На кого другиго бихте се уповавали, ако не на мен? — Той изгледа всички ни и беше толкова развълнуван, че брадата му трепереше, а очите му се насълзиха. — О, каква злоба и каква черна неблагодарност се крие у хората! — жалваше се той. — Всеки от вас съди за другите и даже за мен според собствената си порочност!
Ала ние му изръмжахме:
— Млъкни, Дионисий! Ти си най-лошият от нас и точно защото ни превъзхождаш, те избрахме за предводител. Ще престанем да те уважаваме, ако и ти не си скрил нещичко, и ще те сметнем за глупак.
След което се нахвърлихме върху му със смях и го повалихме на земята. Съблякохме го гол и раздърпахме дебелите плитки и гъстата брада, с които природата го беше надарила. Тогава видяхме, че навсякъде е скрил златни монети, халки и скъпоценни камъни, толкова много, че се равняваха на откраднатото от всички нас, взети заедно.
Щом изръсихме всичко на земята, се развеселихме до такава степен, че повечето започнаха да се търкалят по пясъка и да се превиват от смях. Вдигнаха Дионисий, потупаха го по рамото и го похвалиха:
— Да, ти наистина оправда надеждите ни и ставаш за водач. Ти си пръв сред нас — никога няма да те изоставим.
След дълги разправии стигнахме до извода, че всеки може да си вземе обратно онова, което си беше присвоил, защото явно му е харесало най-много. Само изнурените гмуркачи се жалваха и крещяха с вдигнати към небето ръце:
— Нима ние, които се трудихме най-много днес, ще останем без награда?
Но Дионисий изруга и каза:
— Всички сте от един дол дренки — алчни мошеници. Не вдигайте много шум, а скочете обратно в морето да си приберете торбичките и сандъчетата, дето сте ги скрили в подводните скали. Ако ли някой от вас не си е скрил нищо, нека се сърди на себе си. Не искам сред хората ми да има глупци и наивници!
Гмурците се спогледаха отпърво, пък се затекоха да вадят от морето скритите съкровища. Оказа се, че именно те бяха успели да скътат най-много богатства. Решихме обаче, че имат право на плячката си като възнаграждение за опасната работа, която бяха свършили из трюма, пълен с раци, октоподи и парещи медузи.
Дионисий каза:
— Нека принесем част от плячката в жертва на боговете на Химера и да им благодарим за това, че успяхме да се разберем с добро.
Съгласихме се и избрахме за тази цел няколко бронзови триножника, медни котли и бронзови подноси, които бяхме отмъкнали от финикийския военен кораб и бяхме взели със себе си, тъй като там нямаше нищо по-ценно. Всичко това подарихме на химерския храм, а за храма на картагенските търговци пожертвахме един персийски щит.
През целия ден не видяхме Дорией. Когато настъпи мрак и над небето на Химера заблестяха звезди, аз споделих безпокойството си с Микон:
— Длъжни сме да се върнем в дома на Танаквил, макар това да е доста неприятно след всичко, което извършихме там. Но трябва да намерим Дорией — жив или мъртъв. Няма да се учудя, ако гордата картагенка го е пронизала с иглата си за коса, за да отмъсти за поруганата си добродетел.
А Микон каза:
— Вече не ми е толкова лошо, колкото сутринта, макар че имам още главоболие и чувствам вкуса на ментовото вино, щом се оригна. Но тъй като съм лечител, мога да кажа, че в такова състояние човек обикновено преувеличава вината си и сторените от него деяния, като мисли, че вече никога не ще посмее да погледне в очите хората, пред които се е посрамил. Но повярвай ми, Турмс, че не сме извършили нищо по-лошо от който и да било почтен мъж в нашето положение. Доколкото си спомням, ти наистина игра финикийски танц върху трапезата, за да покажеш на момичетата гъвкавостта на тялото си, но същото са правили много водачи и наставници и преди теб, щом се напият, а на следващия ден никой не е бил кой знае колко слисан — всеки знае как действа виното.
Закрих с длани лицето си и запъшках от срам.
— В името на богинята на любовта — казах, — не ми напомняй какви ги върших миналата нощ. Бездруго по пълнолуние не съм на себе си. Но Дорией ми е приятел и трябва да го намерим жив или мъртъв, а ако наистина е мъртъв, трябва да му издигнем достойна погребална клада.
— Дорией е опасен мъж и ограничен в мислите си, както често се случва с достойните и силни воини. Те смятат, че всичко може да се разреши с меча. Роден е да предизвиква кавги и не бих тъжил особено, ако трябва да му правим погребална клада. Но струва ми се, че тъкмо луната те кара да виждаш неща, които не са се случили още. Най-добре ще е наистина да отидем при Танаквил и да видим как стоят нещата. Няма да е лошо и да й подарим нещо в знак на благодарност.
Читать дальше