Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

— Сега вярваш ли ми? Само съжалявам, че съм толкова възрастна и не мога да ти окажа гостоприемството, от което се нуждаеш.

Тя протегна ръка и докосна шията на Дорией, притегли ръката му към гърдите си, а бедрото й се опря о неговото. Дорией засия и възкликна уверено:

— Ти и така си красива жена и си достойна за мъж, а лозето ти, струва ми се, все още не е изсъхнало. Произходът и опитът в любовта са по-важни от възрастта!

Танаквил, зачервена от виното, стана без колебание, помогна на Дорией да се изправи и двамата се запътиха към вътрешните покои. Тежката родова табличка беше под мишницата й.

Аз останах сам с двете момичета. Впрочем не съвсем — в залата беше и слепецът, които свиреше в ъгъла тиха унила песен на двоянката си.

Събудих се по изгрев-слънце от нестройния хор на стотиците петли на Химера. Беше ми много лошо и не можах да съобразя веднага къде се намирам. Когато мъглата пред очите ми се разсея, видях, че лежа с увехнал венец на главата, на ложето в залата за угощения на Танаквил, покрит само с плаща, който беше целият в петна от вино и миришеше на лошо. Долната ми дреха се валяше омачкана и със следи от червена охра. Не помнех нищо от това, което беше станало през нощта, и чак след като забелязах хъркащия Микон на другото ложе, си спомних, че двамата с него беседвахме надълго и нашироко за земните и неземни чудеса и пихме през цялото време от виното. Може би той ми беше открил някои тайни, но аз ги бях забравил.

Танцьорките и флейтистът бяха изчезнали. Разтърках очи и си припомних как бях галил моминско тяло. Тогава се огледах и се ужасих: подът беше осеян със счупени чаши и купи, финикийският бог беше съборен по време на оргията, а в ъгъла някой беше повърнал. Петлите продължаваха да кукуригат, аз запуших уши и реших никога вече да не пия вино с мента.

— Микон, събуди се! — примолих се аз. — Събуди се и погледни, как сме се отплатили на благородната жена за гостоприемството й. Това е омагьосан дом, вълшебство ни доведе тук и ни откри обкованата порта, с помощта на гълъбовото перо.

Разтърсвах Микон, докато той не се събуди и не се хвана за главата. Намерих някакво бронзово огледало с гравирана сцена от завръщането на Одисей на обратната страна. Хвърлих поглед на отражението си, охнах и подадох огледалото на Микон. Той се взря и попита с хриплив глас:

— Кой е този подпухнал грозник? — изстена и внезапно възкликна: — Турмс, приятелю, ние сме се погубили, навлекли сме си проклятие! Помня, че разговарях с теб до късна нощ и макар че ти не ме питаше, аз ти разкрих тайните на посветените. Помня как ти ми забраняваше да говоря, но аз се вкопчих в ръката ти и те принудих да ме слушаш.

— Не се вълнувай — успокоих го аз. — Не мисля, че си извършил нещо престъпно, тъй като не мога да си спомня нито дума от брътвежите ти, колкото и да се напъвам. Но ако нашето събуждане е тъй отвратително, братко Микон, как ли е сега приятелят ни Дорией? Опасявам се, че е навлякъл непоправим позор не само на домакинята ни Танаквил, но и на себе си, и на нас двамата, а даже и на Дионисий от Фокея, който се закле на владетеля на Химера, че хората му ще се държат достойно.

— А къде е той? — попита Микон и се огледа с кървясали очи.

— Не знам — отвърнах аз — и не искам да знам. Нямам желание да влизам във вътрешността на къщата да го търся. Страхувам се какво ли биха видели очите ми. Най-доброто, което можем да направим, Микон, е да се измъкнем, и то колкото се може по-скоро, оттук. Дорией със сигурност няма да иска да ни вижда днес.

И ние се измъкнахме тихомълком от къщата, като едва не се спънахме в заспалия на входната врата пиян страж. Слънцето беше изгряло и галеше със златни лъчи покривите в Химера, есенният въздух беше свеж и ободрителен. Единственото, което ме дразнеше, беше непрестанното кукуригане на петлите. Измихме се и се изкъпахме в каменния басейн, а във входната зала с оръжията ни намерихме и собствените си дрехи — почистени и сгънати внимателно. След като се облякохме, се отбихме още веднъж в залата за пиршества, за да допием остатъка от виното в голямата купа — чувствахме, че ни е нужна малко смелост. Упътихме се към външната порта и излязохме навън.

По пътя видяхме, че жителите на Химера палеха вече огън в огнищата си. Срещнахме и много от моряците — всички стенеха и се държаха за главите. Още преди да стигнем до градските врати, бяхме се насъбрали около стотина души и никой от нас не можеше да се похвали с бодро настроение.