Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Нашите хора, изнурени от дългия престой в морето, с удоволствие се отзоваваха на поканите и хлътваха в къщите, за да си хапнат и да си починат. На много от входните врати бяха окачени зелени вейки, домакините носеха мехове с вино и разни вкусни ястия, появиха се музиканти и певци. Откъм дворовете се чуваше женски смях. Скоро останахме само трима — Дорией, Микон и аз.

Изглежда, хората се страхуваха от конската грива, която се развяваше върху шлема на Дорией, и от войнствения му вид и предпочитаха да канят простите моряци и гребци. Ала тримата изгладняхме и започна да ни мъчи жажда, но нямахме никакво желание да купим вино от търговците и да се върнем обратно в лагера си. Микон си придаде сериозен вид и каза:

— О, Дорией, Хераклиде! Посъветвай ни къде да намерим гостоприемен дом, ти, чиито праотци насила ни доведоха в този град. Ти трябва да знаеш къде бихме могли да срещнем радушен прием!

— Няма нищо по-лесно — отвърна Дорией. — Да вървим на запад към покрайнините на града и ще достигнем почти до наследствените ми земи.

И тъй, насочихме се към западните покрайнини на града. Там къщите бяха по-големи, без прозорци откъм пътя, а градините бяха опасани с високи дувари. Улицата, по която тръгнахме беше тиха, но мръсна и кална, ала на мен ми хареса тук, нозете ме носеха леко и въздухът блещукаше пред очите ми. Изведнъж възкликнах:

— По тази улица вървях в съня си! Познавам тези къщи. Но в съня ми по улицата се движеше колесница, сляп поет свиреше на лира, а над вратите и портите имаше ивичести сенници. Да, това е улицата от съня ми. Или само така ми се струва?

Спрях се нерешително и се огледах наоколо, тъй като картината във въображението ми беше изникнала само за миг, след което всичко си беше както преди. Виждах само сметищата до вратите и пустата улица.

— Някога по тази улица наистина са се движили знатни и богати хора — рече Микон. — Те и сега живеят тук. Погледни — портите са обковани с желязо и мед. Обаче времената на благородническите родове са отминали, властта е в ръцете на тирана, който бди за интересите на народа.

Но аз не слушах Микон, тъй като бях забелязал блестящо бяло гълъбово перо, което плавно се спускаше пред мен, докато не падна на земята. Наведох се, вдигнах го и се огледах. В една от големите порти срещу нас забелязах малка вратичка с бронзово чукче, с вид на нимфа, която се опитва да се изплъзне от ръцете на прегърнал я сатир. Не ми се наложи да чукам на вратата. Бутнах я и тя се отвори със скърцане. Влязохме в двора и видяхме градина с тъмни кипариси, овошки и каменен басейн. Посрещна ни стар куц слуга, чието коляно явно беше нарочно осакатено според някогашния варварски обичай. Той вдигна колебливо ръка за поздрав и произнесе няколко думи, които не разбрахме. Досетихме се, че ни пита кои сме и какво искаме. Без да му обръщаме внимание, продължихме да разглеждаме градината. Микон изплакна ръцете си в басейна и възкликна, че водата е съвсем топла. Ние с Дорией също докоснахме с пръсти водата и усетихме приятната й топлота. Предположихме, че тук е един от горещите извори, които извираха направо от недрата на земята. Старият роб отиде да съобщи за присъствието ни и скоро от къщата излезе едра снажна жена, облечена в шарена, дълга до петите вълнена дреха на ивици, придружена от две прислужници. Тя се обърна към нас на гръцки и попита дали не сме разбойници, които с оръжие в ръка са се вмъкнали във владенията на беззащитна вдовица.

Истината е, че тя не беше съвсем беззащитна, тъй като робът се беше въоръжил с тежък боен кривак, а до вратата видяхме стрелец с опънат финикийски лък, насочил заплашително стрелата право към нас.

Жената ни огледа внимателно и ние забелязахме високомерие в черните й очи, а също и следи от повехнала красота, макар чертите на лицето й около устните, очите и орловия нос да бяха набраздени от тънки бръчки. Микон й отвърна вежливо:

— Ние сме бегълци от Йонийско море и идваме оттам, за да намерим подслон тук след страшната битка с персите при Ладе. Морските богове пожелаха да ни доведат до бреговете на Химера и вашият тиран ни обеща на нас, бездомните, убежище през зимата.

Но Дорией се възмути от почтителния тон на Микон и извика:

— Беглец и бездомник тук си само ти! Аз съм родом от Спарта и съм дошъл тук да търся земята си, но не за да я измоля, а да извоювам това, което ми се пада по право. Влязохме в твоята градина, жено, тъй като жителите на града се надпреварваха да предлагат вниманието и гостоприемството си на другарите ни от простолюдието. Но ние тримата не намерихме достоен за нас дом и явно сме се заблудили. Нямаме никакво намерение да се натрапваме на беззащитна вдовица.