Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Когато стигна до Микон, той се намръщи и попита:

— А ти? Да не би да смяташ да се връщаш на гърба на някой делфин?

Микон погледна Дионисий безстрашно в очите и каза:

— Готов съм да тръгна с теб, Дионисий, накъдето кажеш, но единствено съдбата ще реши къде ще завърши плаването ни. Поради туй не искам да изкушавам безсмъртните и да правя сам избор за неща, които са толкова сложни и непостижими, както и всичко земно.

— Нима не вярваш в сполуката ми? — удиви се Дионисий.

— Напротив — възрази Микон. — Просто ти припомням, че между устните и ръба на чашата често има цяла пропаст.

Обезоръжен от кроткия глас на лечителя, Дионисий омекна и се обърна отново към хората си:

— Дано утре сутринта да задуха свежият западен вятър! Вече принесох жертва на финикийския бог, полях статуята му на носа на кораба с човешка кръв — знам колко кръвожадни са финикийските богове. А на Посейдон и другите морски божества ще принеса в жертва ето тази огърлица, която струва може би колкото цяла къща с лозе, само и само за да ви докажа, че вярвам в съдбата си. Принасям жертвата си охотно и весело, а при това не искам от вас същото, защото знам, че в замяна ще получа някой ден по-ценен трофей от този, който жертвам сега.

При тези думи Дионисий се затича към носа на кораба и хвърли тежката огърлица в морето. От гърдите на моряците се изтръгна неволен стон, но всички разбраха, че Дионисий наистина вярва в сполуката си. Жертвата му беше одобрена и всички коленичиха и започнаха да се молят за попътен вятър, удряйки чела о насмолената палуба.

След всичко това Дионисий им разреши да си легнат и да се наспят, а той самият обеща да караули до изгрев-слънце. Моряците се разотидоха, благославяйки загрижения си военачалник, и скоро нощната тишина се изпълни с многогласно и нестройно хъркане. Всички бяха така уморени, че заспаха като пребити. Само двама останахме будни на главния кораб — Дионисий и аз.

Мисълта какво ни чака не ми даваше покой. Както на мен, така и на Дорией още овчите кости ни бяха посочили запад. Ето защо, мислех си аз, колкото и да се стремяхме на изток, неумолимата съдба ни отблъскваше назад, и то накрай света. Когато осъзнах, че по всяка вероятност никога вече няма да видя Йония, усетих, че в гърлото ми сякаш заседна камък. Станах и потърсих стомната с вода, напих се, а след това се упътих нагоре към палубата. Вторачих се в оловното небе, в черното неспокойно море, слушах плясъка на вълните и усещах поклащането на кораба под нозете си. Някакво леко потракване ме изтръгна от унеса. Както си бях бос, насочих се тихомълком към Дионисий, който се беше надвесил над борда и дърпаше някаква тънка връв. Учуден го попитах:

— Риба ли ловиш?

Дионисий се стресна тъй ужасно, че залитна и за малко не падна зад борда.

— А, това си ти, Турмс! — прошепна той, криейки зад гърба си улова.

Но дори и в тъмнината забелязах огърлицата, която той бе пожертвал тъй великодушно в името на Посейдон пред воините си.

След като видя, че бях разбрал всичко, Дионисий не се смути ни най-малко, а напротив, разсмя се с облекчение.

— Надявам се, Турмс, че ти, който си учен човек, не вярваш в глупавите жертвоприношения. Мъдри йонийци ми казаха някога, че митовете за боговете са просто двусмислици, които може да се тълкуват по най-различни начини. Така и аз смятам жертвата, която дадох на Посейдон, за двусмислица. Вместо да хвърля като някой глупак огърлицата в морето, аз я привързах с връвчица, чийто край е закачен ей тук, на кораба.

— А нима не се помоли за западен вятър? — недоумявах аз.

— Още вчера разбрах по цвета на морето, по това как неспокойно диша то, че вятърът ще се смени и скоро ще задуха от запад — призна си Дионисий. — Помни ми думите: слънцето ще изгрее зад облаци и вятърът ще ни донесе дъжд.

Грубата откровеност на думите му ме порази. Та дори в душата на най-лекомисления човек би трябвало да се крие нещо свято.

— Съвсем ли не вярваш в боговете? — попитах аз.

— Вярвам в това, в което вярвам — отвърна уклончиво Дионисий. — Но знам едно — дори и сто огърлици да бяхме хвърлили в морето, вятърът никога нямаше да се смени, ако нищо не го предвещаваше.

Той избърса внимателно огърлицата с крайчеца на наметката си и я скри в сандъка си. След това се прозина, протегна се и ме посъветва да не си губя времето, а да отида и да се наспя. Докато сме в морето, рече накрая, да нямам грижа — той щял да му мисли.

Както ми обеща Дионисий, тъй и стана. Утрото ни поднесе проливен дъжд. Корабите ни се носеха по пенещите се вълни на изток — тъй че дори и мачтите се огъваха под напора на вятъра. На Дорией му прилоша от люлеенето на кораба. Непрекъснато му се повдигаше, още повече, че и раната на главата му все още не бе заздравяла. Много от хората на Дионисий също бяха налягали по палубата, обезсилени от морската болест.