Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Единствен Дорией пренебрегна и плячката, и жените. Веднага след като корабът беше завзет, той се върна на нашия съд. Микон, който не участва в сражението, обходи кораба и най-накрая намери сандъче от слонова кост, в което имаше медицински инструменти.

Дионисий взе да обвинява Дорией за мързела му, но онзи отговори, че воюва само с въоръжени противници и че колкото по-добре владеят оръжието, с толкова по-голямо желание е готов да се бие с тях, ала избиването и грабенето на невъоръжени мъже и безпомощни жени е под достойнството му. Отговорът му се понрави на Дионисий и той обеща да му задели част от плячката. Зарадван, Дорией си призна:

— Вярно е, че мога да убия и обезоръжен човек — в краен случай или когато трябва да принеса жертва. Но той трябва първо да бъде измит, да му бъде сложен венец на главата и челото му да бъде натрито с пепел. Не се отказвам и да легна с жена, ако е от добър род и е достойна за мен.

След като разказах това, аз все едно съм разказал всичко за пътешествията ни из тези води. Променяха се само размерите и броят на корабите, които ограбвахме и потопявахме. Обходихме морето около Кипър и победихме много кораби, но все пак някои рибарски лодки, които ни забелязаха, успяха да ни се изплъзнат. Беше настъпило време да се махаме оттук, и то колкото се може по-бързо. Дионисий тропаше нетърпеливо с крак, призовавайки вятър, който да ни отведе към бреговете на Финикия, където бяха главните морски пътища и където на никого не би дошло на ум да ни търси. От неколкостотин години насам никакви морски пирати не се бяха осмелявали да навлязат в тези води, смятани за най-опасни в целия свят.

Но лекият ветрец духаше непрекъснато към Кипър и ни теглеше към брега, а веслата бяха безсилни пред течението, за което ни бяха предупредили и пленниците ни от Саламин.

Ето защо и Дионисий беше тъй нетърпелив, че започна дори да се моли на боговете за попътен вятър. Микон погледна към мен някак замислен, та по лицето му пробягна сянката, която ми беше странно позната, и каза:

— Помоли се и ти за вятър, Турмс, макар и само на шега.

И ето че при тези думи аз вдигнах ръце към небето, сякаш движен от неведоми сили, и първом три пъти, после седем пъти и най-накрая дванадесет пъти призовах боговете, молейки за попътен вятър. Виках все по-силно и по-силно, докато най-накрая, оглушен от собствения си глас, не престанах и сам да разбирам какво всъщност става с мен.

Когато се осъзнах, главата ми бе отпусната на рамото на Микон, който се опитваше да ме накара да пийна малко вино. Дорией ме гледаше потресен, а дори и Дионисий, който не вярваше в нищо, изглеждаше уплашен. Небето, което само преди малко сияеше безоблачно над нас, изведнъж потъмня и откъм запад се показаха огромни черни облаци, които се носеха към нас като стадо огромни черни коне с развети гриви. Дионисий заповяда да се вдигнат платната и в същия миг над главите ни се чу гръм, подобен на тропота на хиляди гигантски копита.

Морето почерня и се разпени, мълнии прорязаха небето. Корабите ни се наклониха застрашително и след като загребаха юда, се понесоха напред с вдигнати платна, обкръжени от плътна дъждовна завеса и от вълните, побелели от пяна и високи като цели къщи.

С трясъка на гръмотевиците се тресеше и корабът и ние изпонападахме на палубата, като се опитвахме да се хванем за каквото падне. Но явно, че виното, с което ме беше упоил Микон, ме беше ударило в главата, защото при тласъка на поредната вълна краката ми едва не ми изневериха и аз с усилие успях да се хвана за предната мачта. Краката ми танцуваха сами с непознат ритъм, а от устните ми излитаха слова, чийто смисъл не разбирах. Чак когато бурята започна да отслабва, аз се строполих изнемощял на дървената настилка.

Микон се приближи до мен, прегърна ме и каза:

— Който и да си ти, Турмс, от пръв поглед разбрах, че отдавна те познавам, както и ти — мен. Но комай трябваше да се задоволиш да повикаш само три пъти вятъра, защото ето сега не знаем накъде ни носи той.

Погледнах в търпеливите живи очи на Микон и усетих, че този човек ми е по-близък от всички хора, с които бях другарувал през живота си.

Разбира се, бях признал и Дорией още от пръв поглед за свой приятел, но между нас нямаше нищо общо освен съдбата, която ни беше събрала. По нрав, стремления в живота и каквото и да било друго той бе тъй различен от мен, че въпреки искрената обич, която изпитвах към него, другарството ни приличаше по-скоро на съперничество. А що се отнася до Микон, той ми беше близък по дух и всичко в него ме привличаше.