Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Станах и протегнах ръце към небето, за да призова отново вятъра. Микон скочи, хвана ме за китките и ме замоли:

— Не го прави, Турмс! Ще потопиш кораба ни и след това ще трябва да яхнеш някой делфин и да плуваш, докато не попаднеш в плен при финикийците, които са в Кипър. Те сигурно ще те побият на кол за назидание на хората.

Но аз отвърнах подигравателно:

— Ти самият казваш, че нищо не се случва, без да има някакъв скрит смисъл. Ако е писано да призова отново вятъра, трябва да го сторя. Сам започна тази игра.

Дионисий забеляза спора ни, дойде и ме удари силно през устата, тъй че аз коленичих на палубата.

— Забранявам ти да викаш пак вятъра, Турмс! Насладихме му се достатъчно и предостатъчно. Освен това плаваме в погрешна посока, щом все още виждаме кипърския бряг и хората от Саламин твърдят, че съзират силуета на родния си град. Затвори си устата и дръж ръцете си прибрани, докато не се измъкнем.

Обхвана ме ярост от думите му и извиках:

— Защо говориш така, Дионисий? Та нали не вярваш в никакви небесни сили, нито в морски богове, нали дори в Посейдон не вярваш?

Дионисий поомекна при думите ми, огледа се внимателно и каза:

— Дори и да не вярвам в нищо, не е лошо човек да внимава.

Когато той се отдалечи, аз разтрих кожата на лицето си, която още гореше от плесницата му, и рекох на Микон:

— Разбира се, вярвам в хора, които могат да правят дъжд, но те си имат цветни превръзки, тъпани и звънци. Понякога успяват да докарат дъжд, понякога — за свой срам — не успяват. Но безумие е да се мисли, че някой би могъл да предизвика дъжд само като вдигне ръце към небето.

— Който е изпитал, той ще разбере — каза меко Микон.

— И обратното — завърших аз пререканията ни.

Но аз не бях забравил за дивните сънища, които ме спохождаха при пълнолуние. Не бях забравил чуждите градове, из които бродех по-уверено, отколкото из улиците на познатите ми градове. Помнех и покритата с тънък воал фигура, която ми се явяваше в съня ми в Ефес, без да открива лицето си. Въпреки че здравият разум се опитваше да надделее, изведнъж ме обзе безразсъдната увереност, че аз наистина нося в себе си минало, за което не зная нищо. Може би изобщо не бях този, за когото се мислех. И все пак не смеех да споделя мислите си с Микон.

До късна вечер непрестанният остър вятър ни теглеше на североизток, към синеещия се кипърски бряг, и усилията ни да се измъкнем в открито море не се увенчаха с успех. Както и да се опитвахме да обърнем платната, всичко беше напразно: като че ли някаква неумолима сила ни теглеше напред. При такъв вятър греблата бяха безполезни, тъй че предпочетохме да дадем почивка на гребците, в случай че вятърът се промени и наистина ни подгони към брега. Когато се стъмни, Дионисий заповяда платната да се смъкнат наполовина и трите кораба да се вържат един за друг, за да не бъдат отнесени прекалено далече един от друг през нощта. Той заповяда също да се поставят нощни караули, които да охраняват корабите на смени. Самият той изобщо не си легна, а се разхождаше неспокойно напред-назад по палубата до сутринта.

Нощта обаче премина без тревоги, а на сутринта ни събудиха удивените възгласи на караулите. Когато се качихме на палубата, видяхме, че морето е спокойно и че корабите ни се поклащат на вълните източно от най-източния край на остров Кипър. Слънцето с цвят на червеникава мед изгряваше над хоризонта и озаряваше със светлите си лъчи издигнатия на върха на най-източния хълм храм на Афродита Акрейска. От кораба се виждаха добре терасите и колоните му и дори дочухме кукуригането на черните петли на славната богиня, които поздравяваха новия ден.

Нашите спътници от Саламин се развикаха, че бурята била явно предизвикана от самата Афродита от Акрея, която ни доведе тук. Богинята Афродита, която е покровителка на всички моряци, беше особено почитана тук, в източните морета. Финикийците й се покланяха под името Астарта, тъй че това беше именно божеството, свързващо Изтока със Запада. А Кипър се славеше като родината на Афродита — именно тук, на този остров, се беше родила тя от морската пяна и само златистите й коси покривали прекрасното й снежнобяло тяло, когато за първи път излязла на брега. Трябваше непременно да се отбием в храма, за да й принесем жертва, та нали иначе бихме предизвикали гнева й, а както е известно, Киприда е страшна в гнева си.

Но Дионисий с гръмък глас заповяда на гребците да изведат корабите в открито море. При това само по чудо не се натъкнахме на някоя подводна скала. Тук крайбрежните води бяха пълни с такива клопки, а между малките скалички, които се подаваха на повърхността, имаше опасни за нас плитчини. Екипажът роптаеше, когато потеглихме на югоизток, а пленниците повтаряха, че не отговарят за последствията, ако не принесем жертва на Афродита.