Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

— Няма спор, това наистина е чудо! — каза Дионисий. — Богинята разбра, че не можем да слезем на брега да й принесем жертва, ето защо тя сама ни донесе жертвата, която трябва да й поднесем. Жертва, равна на която не бихме могли никога да намерим сами. Завзехме този кораб. Той е наш. И ето — аз забивам тази секира в палубата в знак на това, че принасяме кораба в дар на Киприда.

Хората му одобриха намерението му и казаха, че не искат да са против богинята и да причинят зло на девойките, които са предназначени за нея. Някои от тях започнаха да събират миролюбиво, по-скоро като за спомен, някои от украшенията на жреците, но от девойките те не взеха нищо.

Четирите, когато видяха, че имаме намерение да се оттеглим, започнаха изведнъж да говорят оживено и да ни сочат с пръст. Негърката хвана Дионисий за брадата, червенокожата сложи ръцете си на рамената на Дорией, а белокожата докосна с пръсти устните ми.

— Какво искат те? — сви вежди Дионисий.

Жреците от Тир започнаха да обясняват притеснено, че според девойките хората на Дионисий са длъжни да принесат и друга жертва на Афродита — богинята на любовта. Но тъй като пиратите са прекалено много, продължиха жреците, девойките са решили да изберат четирима мъже, от които да приемат жертвата. Самите жреци бяха против, стигаше им дарът на Дионисий — забитата в дъската на палубата секира. Но Дионисий, който се освободи от прегръдката на чернокожата, се размисли и накрая отсъди така:

— Не трябва да правим нищо наполовина. Ако ще принасяме жертва — да го направим тъй, както желае богинята. Нека жребият да реши кои ще бъдат четиримата, които да извършат обреда.

Моряците намериха, че решението на Дионисий е мъдро и благородно.

Богинята разпредели равномерно милостта си: от екипажите на всеки от трите кораба имаше щастливци, които изтеглиха червения, жълтия и черния жребий. Невероятно, но четвъртият, белият жребий, се падна на мен. Погледнах стреснато бялото камъче в шепата си, отново усетих допира на пръстите на белокожата до устните си и се опитах да си представя блаженството, което ме очаква. Въпреки това успях незабелязано да притисна камъчето в дланта на Микон, тъй като той беше по-съобразителен от Дорией, който навярно щеше да подвикне от учудване и да ме издаде.

— Започвам да разбирам — прошепна Микон, — защо бурята ни доведе до храма на Киприда.

Аз го прегърнах и го накарах да вдигне ръка и да покаже белия жребий. Гребците измиха и натриха с благовония четиримата щастливци. Докато всички ние насядахме около котела с гозбата, четиримата избраници начело с Микон като най-старши по ранг влязоха в ограденото със завеси помещение на кърмата. Жреците отново затвориха входа му със завесата, разцепена от меча на Дионисий, и взеха да припяват химни с хрипливите си гласове. Оставихме оръжието и започнахме да се храним, а Дионисий поиска и вино — да отпразнуваме тържественото събитие.

Но мнозина сред нас, забравили за виното, седяха разсеяно на палубата, с устремен поглед към завесите на кърмата.

Когато слънцето започна да клони на запад, Дионисий прояви признаци на нетърпение. Най-накрая той не издържа и скочи:

— Изведете четиримата оттам и ако прекъснете някое недовършено жертвоприношение, нека се сърдят на себе си.

Като видяхме как гребците влачат другарите си вън от помещението с девойките, ние зяпнахме от учудване. Клетите, те почти не можеха да ходят, а влачеха едва-едва нозе. Бяха с помътнели очи, провесили езици. Последен беше Микон. Той прескочи с усилие огражденията на нашия кораб и се сгромоляса на палубата.

Дионисий заповяда да се гребе на североизток, та който ни види, да помисли, че имаме намерение да заобиколим Кипър и да се върнем в йонийски води. Досещаше се, че жреците от Тир ще съобщят на персите за срещата с пирати, и затова реши да ги измами.

Кой би могъл да помисли, че ще отплаваме всъщност към финикийски води — там, където ни чака сигурна смърт? Когато свещеният кораб се скри зад хоризонта, Дионисий заповяда на кормчията да завие на изток. В същия миг по морето пробягна лек ветрец, като че ли Афродита бе решила да бъде милостива към нас.

— Не съм човек, който вярва в боговете — отбеляза Дионисий. — Но дори и аз разбрах, че Афродита предпочита да приеме кораба с жертвите от нас, а не от финикийците. Тъй че нека да откарат даровете ни и ако искат, да ни предадат на персите, към които уж плаваме.

Микон изпълзя на колене на палубата и едва успя да се добере до огражденията, за да повърне. Щом ме видя, той прошепна с мъчителна усмивка: