Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

— Идваш точно навреме, чуждоземецо — каза Микон. — Обзели са ме неспокойни мисли и не мога да си намеря място… Какво искаш?

Опипах почвата като започнах да хваля остров Кос, светилището на Асклепий и мъдрите му лечители. Той възрази:

— Побелялата глава и брада невинаги са знак за мъдрост. Изкуството на Целителя се предава от поколение на поколение и наистина лечителят изписва с жезъла си ореол на святост около себе си, но в сянката му може да се скрие и глупостта.

— Разбира се, не само вашият остров е известен — внимателно прибавих аз. — Говори се, че най-добрите лечители в целия свят живеят в град Кротон, на брега на Италия. Един от тях е изцерил дори великия цар на персите, който го е оставил в своя дворец.

— Във войската на великия цар има и много гърци — каза Микон. — И те не са лоши гърци…

— Не си прав — възразих аз. — Гръцкият роб е винаги лош грък, дори да е затрупан до гърлото със злато.

— А нима ти самият не си роб? — проговори той. — Нима си свободен от оковите на собственото си тяло? Всички ние сме роби, докато живеем на земята.

— Да не би да си от орфиците? — попитах аз. — Привлича ли те орфическото учение?

Микон поклати отрицателно глава.

— Знам само едно: нищо на този свят не е без значение, но в повечето случаи смисълът на нещата е скрит от нас. Само понякога сполучваме да отгатнем по нещичко, и то единствено тези от нас, които притежават дара на ясновидството. Има скрит смисъл и в това, че се срещаме днес. Погледни — тънкият сърп на новата луна блести над морето като златен накит… Може би ти си пратеник на Артемида, без дори да го подозираш.

Сърцето ми трепна от изненада. Останахме известно време мълчаливи и после аз казах:

— Микон, светът е широк, а и не всяка мъдрост е заключена именно на този остров. Ти си млад — какво те кара да слугуваш тъкмо на персите?

Той ме докосна с топлата си длан и отвърна:

— О, та аз не съм прекарал целия си живот на Кос — пътувал съм из много земи, дори отвъд Египет. Знам много езици, виждал съм болести, непознати на този остров… Но кажи най-сетне, какво искаш от мен?

Докосването му събуди отново у мен чувството, че се познаваме отдавна.

— Навярно всички сме роби на съдбата си, Микон — продължих уклончиво. — Ти си човекът, от когото се нуждае корабът ни. И само да те посоча с пръст, хората на Дионисий не биха се поколебали нито миг да те грабнат със себе си.

Нито един мускул не трепна на лицето му. Той ме погледна изпитателно:

— Защо ме предупреждаваш тогава? Кой си всъщност ти? Чертите ти не са гръцки.

Във втренчения му поглед се таеше неведома сила, която ме накара да протегна ръце към златния сърп на луната.

— Сам не зная защо правя всичко това — казах откровено аз. — Сам не зная кой съм… Знам единствено, че е настъпил мигът да потеглим в открито море — ти и аз.

— Да тръгваме тогава! — засмя се той и като пъхна ръка под мишницата ми, поведе ме направо при Дионисий.

— Нима не искаш да се простиш с хората тук? Да събереш някои вещи? — попитах с изумление аз.

— Не обичам прощални слова — отсече той.

— Правилно! — намеси се Дионисий. — Ако тръгнеш доброволно с мен, ще получиш много повече от това, което оставяш тук!

Микон поклати глава:

— Доброволно или насила — не е ли все едно? Да става каквото ми е писано!

И той се качи заедно с нас на кораба. Дионисий заповяда да бъде изсвирен сбор с морската раковина и скоро трите ни съда излязоха с гребане в открито море. Тънкият сърп на луната, безмилостната божествена девица, блестеше над главите ни, когато се отдалечавахме от пристана на острова на Целителя.

Брегът остана далече зад нас. Бяхме в открито море. Гребците се напъваха и стенеха. Някои повърнаха храната, с която се бяха подкрепили на остров Кос. Те роптаеха срещу Дионисий и викаха, че подобно плаване е истинско безумие. Та нали добрият моряк винаги би се придържал по към брега и най-вече би трябвало да знае за къде плава! Какво друго бяха правили те, освен да се бият и да гребат, да се бият и да гребат — и така до безпаметство! Дланите им кървяха, гръбнаците им се прекършваха от болка, задните им части не издържаха на непрекъснато седене въпреки постланите с тръстика седалки на финикийския кораб! Та нали умният моряк би изтласкал през нощта кораба си на суша и би дал възможност на хората си да отдъхнат!

Дионисий слушаше ропота на гребците с усмивка, която, в интерес на истината, не беше злобна, а по-скоро добродушна, но от време на време ги шибваше по гърбовете с камшика си. Всички проклинаха, но продължаваха да гребат, докато той не заповяда и трите кораба да се наредят в една линия и да останат така, вързани един за друг, до изгрев-слънце.