Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Но Дионисий се намръщи и изръмжа:

— Не смей да говориш така! Направихме всичко, което беше по силите ни. Ще покажем тепърва на персите на какво сме способни, преди да се простим окончателно с домовете си.

— Какво си замислил?

В отговор той посочи едно от синкавите очертания пред нас и след като даде знак на кормчията, проговори:

— Пред нас е Кос — островът на Целителя 21 21 Третият по големина остров от Додеканезкия архипелаг. В древността там се е намирало светилището на Асклепий, което се е превърнало в първия център на научната медицина в древна Гърция. — Б.р. . Но стига бъбрене — по-добре иди и провери на колко от хората ми трябва да сложим монета под езика, за да платим на лодкаря на Стикс.

От блестящия на слънцето делфин, от свежия полъх на морския вятър и от упоителните равномерни движения на гребците аз се спуснах в царството на вонята — в трюма на ранените. През отверстията за греблата проникваше едва-едва дневната светлина. Ранените бяха престанали да стенат. Дъното на трюма беше хлъзгаво от съсирената кръв. Главата ми се замая и си спомних за орфическия жрец, когато забелязах, че около все още живите тела се провижда бледо прозирно сияние, докато мъртъвците тънеха в мрак.

— Някои от тях са мъртви, други са восъчнобледи и нямат сила да се помръднат, а трети се опитват да се надигнат и молят за вода и храна — доложих на Дионисий.

— Предайте мъртъвците на Посейдон и нимфите му! — разпореди той. — С мен ще плават само тези, които имат сили да изпълзят на палубата. Другите ще оставим на острова, в светилището на Чудотвореца.

Той даде същата заповед и на другите два кораба. Фокейците преоблякоха мъртвите си другари и в устата на всеки сложиха монета, след което хвърлиха телата в морето. Ранените запъплиха с проклятия и молби нагоре към палубата. Никой не искаше да остава на Кос. След като персите бяха запалили храма на Аполон, гърците не вярваха, че те ще пощадят светилището на сина му Асклепий, макар то да беше убежище за ранените. Раните на някои от воините се разтвориха отново от напрежението и по палубата ливна кръв. Безсилни да се задържат, те падаха отново в трюма.

— Колко си безжалостен, Дионисий! — казах с укор аз.

Той поклати рошавата си глава и каза:

— Не, не, Турмс! Напротив, аз съм милосърден към хората си. — После прибави: — По дяволите, Турмс! Не си прав в преценката си! Ранените са мои другари, аз съм водачът им, разделял съм с тях хляба и солта, налагал съм ги с камшика си. Но човек се справя единствено със собствени сили. Безсмъртните не биха ме хванали за косата да ме измъкнат на палубата, ако лежа ранен на дъното на кораба. Сам трябва да се надигна и със зъби и нокти да се измъкна горе. Не изисквам от тях повече, отколкото от себе си.

Както въртеше ядно с пръсти златната верижка на шията си, забелязах, че по брадата му се стичат сълзи. Отвърнах глава и казах бързо:

— Чак вчера видях колко много кръв има в човека. Кръвта обагри в червено залива на Ладе. Потъващите кораби бяха целите в кръв.

Дорией, който ни слушаше, се хвана за главата и извика яростно:

— Ладе е зад гърба ни и бъдещето е пред нас! Да не съм чул да се говори повече за това! Нямам намерение никога вече да погледна към Йония!

Дионисий избърса сълзите от брадата си, въздъхна и каза:

— Може би никога няма да видя Фокея. Но много пъти ще се обръщам към Йония. Още когато Кир наследи Йония от Крез и завладя градовете й, фокейските мъже предпочетоха свободата и отплаваха с корабите си към нови места. Преди да тръгнат, те хвърлиха желязна наковалня във водите на пристана и се заклеха да не се върнат, докато тя не изплува на повърхността. Накрай Западното море те основаха Масилия. Но много от тях не издържаха и се върнаха. Наложи им се доста да се гмуркат, докато намериха наковалнята и я извадиха. Та мисля, че клетвите са напразни, тъй като човек променя настроението си и никога не знае предварително какво точно иска. Но за себе си лично мисля, че знам горе-долу какво да очаквам от живота.

Но той не ни разкриваше все още намеренията си. Насочихме кораба към брега на остров Кос, към светилището на Асклепий, което се виждаше в далечината, и навлязохме в пристанищни води. На брега се виждаха само рибарски лодки: всички кораби бяха плячкосани от персите. Но градът беше недокоснат. Жреците и лечителите излязоха да ни посрещнат. Дионисий заповяда да донесат тежко ранените на брега. Много от тях бяха в безсъзнание, някои бълнуваха, сякаш, мислех си аз, виждаха божествени видения. Жреците се съгласиха да ги приемат в светилището, където да ги упоят в благодатен оздравителен сън.