Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

— Нима сред вас няма никой, който да ме познае и да се отзове на призива ми?

Странно, но усетих, че душата ми разпознава песента на орфика, сякаш я беше слушала някога преди векове. Облещих очи и извиках:

— Аз, аз ти отговарям, защото виждам, че лицето ти е обкръжено от бледо сияние!

Нещо повече, когато се огледах около себе си, видях, че лицата на някои други също бяха обкръжени от сияние, което менеше цвета си — ту червеникаво, ту синкаво, ту жълто или зелено. Но повечето от лицата тънеха в мрак.

Орфическият жрец се приближи, докосна лицето ми с длани, погледна ме в очите и каза:

— Познавам те. Ти си един от тези, които се връщат. Защо се цапаш с кръв, защо убиваш себеподобни, макар да си от рода на Орфея?

Откъснах се от него, поклатих глава и казах:

— Не, не можеш да ме измамиш, орфико! Сън е, пиянство е това, което изчезва с изгрева на слънцето! И друг път съм следвал Артемида и съм скитал в чудновати градове, макар тялото ми да е оставало в постелята. Но винаги съм се пробуждал от лъжата. Не ти вярвам!

Той ме дръпна настрана, за да ме поучи:

— Редки са моментите на пробуждане и на спомен за онези, които преминават от тяло в тяло. Понеже виждам в очите ти, че ти си един от тях, искам да ти дам съвет, макар да е явно, че не си посветен. Някой ден, когато отново ще заскиташ като сянка във владенията на Хадес, ще бъдеш обзет от нетърпима жажда. Трябва да победиш жаждата си и да отбегнеш извора, който ще се изпречи на пътя ти. Този извор носи забрава. Ала в царството на Хадес има и друг извор — изворът на паметта. Посветените знаят как да потърсят пътя към него, но на теб не мога да разкрия тази тайна, а само да те уверя, че познанието съществува.

В моите очи тогава той беше само безумец, тъй като животът ми в Ефес ме беше научил да не се доверявам на никого и нищо. Но думите му ме накараха да потръпна и да усетя странно замайване. Когато той продължи пътя си сред воините и чувах само отдалече свирнята му, аз се върнах при другарите си и усетих, че студенината ме напусна. Дионисий сложи тежка длан на рамото ми и каза:

— Човек живее по-лесно, колкото по-малко знае за подземните и за небесните тайни, Турмс.

Животворното му потупване върна силите ми. Разтърсих цялото си тяло, за да се освободя от странното състояние, в което бях изпаднал. Усетих пясъка под нозете си и уханието на водорасли, донесено от нощния полъх. Усетих и вкуса на зехтин в устата си. Но за първи път се усъмних в собственото си съмнение.

Когато настъпи утрото, всички видяха стълбовете дим над града — сигнал за персийската флота. Стотици неприятелски съдове бяха излезли в открито море през нощта в очакване на противника. Тръбейки с бойни рогове и раковини, ние тръгнахме насреща. Съгласно решението на съвета големите ни кораби плаваха в средата, а по-леките се намираха от двата ни фланга. Златният Милет се стопи в далечината. Но отначало не ни вървеше. Съдовете си пречеха взаимно и много гребци се оказаха със счупени гребла. Колкото по-близо бяха персите, толкова по-несигурно настъпваха корабите ни, сякаш се страхуваха да влязат в бой.

Първи се появиха финикийските кораби, блестящо обковани с мед и сребро, със страховити фигури на богове на носовете си. Сред вражеските съдове забелязахме и гръцки лодки от Кипър и други йонийски кораби. Финикийците тържествено принасяха йонийските пленници в жертва на боговете и лееха кръвта им зад борда, в морето.

Макар персийските съдове да не бяха малко, но и корабите на съюзените градове също бяха многобройни. От напуканите устни на гребците се лееха проклятия, ала и ободряващи, и насърчаващи викове. Ударите с бухалка по медния гонг ги караха да гребат в равномерен такт. Помня как гърлото ми пресъхна. Помня как стомахът ми се сви от страх. След това дочух грохот, звън на оръжие, настъпи хаос, усетих, че ме обливат потоци вода, и чух воплите на умиращите.

Първата атака завърши с победа за нас. По нареждане на Дионисий ние се движехме косо в тясната ивица между вражеските кораби и сякаш им излагахме ту десния, ту левия си хълбок. Но винаги успявахме да се обърнем навреме и да забием острието на носа във високия финикийски кораб, който не успяваше да отстъпи назад овреме. Хората му падаха в морето или на нашата палуба. Стрелите свистяха яростно във въздуха. Напрягахме всички сили, като гребяхме с веслата, само и само да не попаднем в капан и да успеем да потопим вражеския съд. По време на маневрите успяхме да ударим с кърмата си още един вражески кораб и воините, които скочиха на палубата ни, се хвърлиха към нашите. Петте ни кораба се оказаха обкръжени от вражеските съдове. Тогава гребците на Дионисий скочиха на палубата с оръжие в ръце, но много от тях паднаха, поразени от персийски стрели. В тази суматоха аз се оказах на палубата на финикийски кораб заедно с Дорией и скоро — сами не разбрахме как — корабът беше завзет. Хвърлихме статуята на чуждия бог в морето заедно с тези, на които не беше достигнала смелост да се бият до последния си дъх и да паднат бездиханни на окървавената палуба.