Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

И те ни показаха ръцете си, изнежени ръце на граждани, непривикнали към тежък труд. Не беше умно от тяхна страна, че смятаха за безсмислена изнурителната подготовка.

— И ето — продължаваха те, — ние си избрахме нови, по-умни военачалници и решихме да отдъхнем и да наберем сили, след което да се нахвърлим като лъвове срещу персите и да ги разгромим!

Обикаляхме брега от група на група и разглеждахме бойните кораби. Навсякъде се чуваше ропот. Караха се даже помежду си и самите командващи, обясняваха си кой на кого трябва да се подчинява. Чухме още, че по мнението на някои моряци, на десет хоплити би трябвало да се падат по сто гребци.

Дорией поклати глава и каза:

— Броят не е решаващ, а умението на воините. Ако обстоятелствата принуждават военачалниците да хвърлят в бой неопитни воини, първото правило на военното изкуство гласи: тези хора трябва да бъдат заставени да маршируват дотогава, докато не грохнат, не огладнеят до смърт и не изпаднат в отчаяние. Чак тогава при вида на врага те няма да се обърнат и да побегнат, а ще съберат всичките си сили и ще го нападнат. Ето защо са прави тези, които карат гребците да гребат без отдих…

Едва вечерта донесе дългоочакваната прохлада. Повърхността на морето приличаше на тъмночервено искрящо вино, когато към брега се приближиха последните пет кораба. Това бяха само петдесетвеслени съдове, чиито гребци се трудеха неуморно и изпълняваха командите ритмично като един.

Дорией ги наблюдаваше със задоволство и най-накрая предложи:

— Да отидем и да видим кои са и кой ги командва!

Гребците издърпаха веслата и скочиха в морето, за да избутат корабите на сушата. Но преди това хвърлиха във водата някои от другарите си, които бяха загубили съзнание. Щом дойдеха на себе си, те изпълзяваха на брега и падаха изнемощели на пясъка. Ако не беше помощта на другите, някои от тях сигурно щяха да се удавят. Корабите бяха без украшения или фигури на носовете си, но изглеждаха маневрени и годни за дълго плаване. Миришеха силно на смола и катран.

Почакахме, докато всички се насъбраха и запалиха огън. Вечерята им се състоеше от супа от корени, хляб и зехтин. Щом почувстваха аромата на топлата супа, лежащите по брега запълзяха към казана, безсилни да се изправят на крака. Приближихме се към вечерящите и ги попитахме:

— Кои сте и откъде сте? Кой е водачът ви? Те отговориха:

— Ние сме бедни и незнатни мъже от Фокея 16 16 Йонийски търговски град на западния бряг на Мала Азия с множество колонии. — Б.пр. , а нашият военачалник се казва Дионисий. Той е жесток и безжалостен човек. Отдавна да сме го убили, но просто не ни достига смелост.

А в същото време се смееха и гримасничеха безобразно. Явно беше, че храната им се нравеше, макар да не можеше да се сравни с яденето, което се даваше на милетските кораби. Те ни показаха предводителя си, който с нищо не се различаваше от тях — едър на ръст, брадат и мръсен.

Дорией пристъпи към него. Обкованите със сребро доспехи на спартанеца подрънкваха величествено, а гривата на шлема му се развяваше на вятъра.

— Дионисий от Фокея — обърна се към главатаря той, — аз и другарят ми искаме да дойдем като хоплити на един от твоите кораби и да се бием срещу персите.

Дионисий се разсмя с хриплив глас:

— Ако имах пари, бих те поставил на носа на кораба си — само видът ти е в състояние да обърне персите на бяг. Но аз нямам нищо, освен кожения шлем и щит и влизам в бой не за пари, а за да защитя града си и да се прославя. Надявам се обаче покрай другото да заловя няколко персийски кораба, за да не останат хората ми съвсем без плячка. Иначе те ще изпълнят това, което ми обещават всеки ден с най-долни проклятия — да ме убият и да ме хвърлят в морето.

Не изтърпях и се намесих в разговора:

— Не дразни другаря ми. Той не обича шегите. В наши дни хоплит на кораб струва пет, дори десет драхми на ден.

Военачалникът отговори:

— Аз също се смея рядко, навярно тъй рядко, както и твоят другар, макар че в последно време ми се налага да го правя по-често. В лагера има доста повече от златото, сечено в Персия, отколкото може да се предположи. Тук хората пият и се веселят, пеят и танцуват, гуляят и се карат. Ето и аз — човек, мрачен по природа — съм се научил да се смея и дори да веселя хората си. Но ще ви кажа още нещо: по-голяма глупост от това, което искате от мен, не бях чувал досега. Защо ви е на вас, явно опитни в боя хора, да идвате при мен и да ми предлагате услугите си, макар платната ми да не са нашарени на ивици и да нямам златни гривни на китките си?