Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

— Много просто — побърза да отговори Дорией. — Каквито и да са платната, по-добре е човек да служи на кораб, чиито гребци са опитни и работят в такт и по команда, отколкото на кораб, където непрекъснато се карат и сменят водача си според настроенията. Не владея изкуството на морския бой, но съдейки по това, което видях днес в Ладе, ти си единственият човек на този остров, който ми вдъхва доверие.

Думите ни се понравиха на Дионисий и той ни нае. Заменихме остатъците от бойните си трофеи за големи количества месо, което принесохме в жертва на Посейдон. Купихме също и вино и почерпихме уморените хора на Дионисий.

— Ние, жителите на Фокея, живеем и умираме в морето. Нашите предци са основали Масилия 17 17 Съвременна Марсилия, фокейска колония, основана около 600 г. пр.Хр. близо до устието на река Рона. — Б.пр. — най-отдалечената от всички гръцки колонии, от другата страна на Западното море. Предците ни са владеели съвършено морския бой, сражавали са се с тиренците на запад, но за нещастие, не са се връщали обратно по домовете си, за да ни предадат своя опит. Ето защо сме длъжни да научим всичко отначало и да не разчитаме на ничия помощ.

В потвърждение на думите си Дионисий заповяда да изсвирят с бойната раковина и сам започна да вдига заспалите воини с ритници. Въпреки нощния мрак те бързо вдигнаха мачтите на корабите и още преди да бях успял да стъпя на палубата, над главите ни се развяха белите платна. Но Дионисий си оставаше недоволен. Той викаше, ругаеше, нанасяше жестоки удари по гърбовете на моряците с възлестия си камшик и при това ги наричаше „охлюви“.

Шумът и виковете разбудиха целия остров. Вдигна се тревога, разнесе се слух, че персите се приближават. Мнозина се разтрепериха от страх и хукнаха да се крият из храстите. Водачите им напразно се опитваха да въведат ред. В лагера настъпи още по-голяма суматоха, отколкото през деня. Когато се изясни, че Дионисий е затръбил с раковината само за собствено удоволствие и за да накара хората си да вдигнат платната в мрака, почти всички водачи се втурнаха към нас с голо оръжие в ръце и заплашиха да ни убият, ако не ги оставим да се наспят. Но хората на Дионисий се втурнаха на свой ред към тях, опънали въжета, така че много от нападателите се оплетоха в тях и изпонападаха, а някои дори изгубиха мечовете и щитовете си в тъмнината. Ето как за малко на острова не избухна истинска война между йонийците. Но всички бяха прекалено сънени и уморени, за да се бият. А някои бяха така пияни, че дори не помнеха на сутринта къде се е дянало оръжието им.

Войната по море е безжалостна и никакъв бой на сушата не може да се сравни с нея. Тъй като научих това от личен опит, не бих искал да коря прекалено корабите на Милет и съюзниците им. Все пак това бяха съвсем не лоши съдове, а екипажите им се състояха от смели и дръзки воини. След като им омръзна да се оплакват, те се заловиха яко за греблата и скоро се научиха да гребат чудесно в такт.

За новака няма по-коварен враг от греблото. То удря по главата и дори троши ребра. Дионисий ми връчи весло още на първия ден, а вечерта дланите ми бяха разкървавени.

Милет изпрати в морето учебни кораби, натоварени със стърготини. Те не потъваха, дори когато страните им бяха пробити. Много от военачалниците не желаеха да участват в тези учения, тъй като се страхуваха, да не би да повредят металните ударници на собствените си кораби, което от своя страна би повредило съединенията на гредите, но Дионисий каза:

— Трябва да изпробваме съдовете си, за да видим дали са наистина здрави и дали ударниците ни биха могли да пробият търбусите на вражеските кораби, а и дали бихме могли да се откъснем лесно след подобен удар.

При първата атака полетях с главата надолу — за малко не загубих греблото си. Откъм палубата над главите ни се чу страшен тътен и шум, който проехтя от носа до кърмата, сякаш някой роб беше изтървал чувал с бронзови съдове и те се търкаляха по стръмна каменна улица. Ала това беше просто Дорией, който се бе прекатурил на палубата при първия удар.

Нямам особено желание да разказвам с подробности за тези учения. Колкото и привикнало на несгоди да беше тялото ми, то не беше привикнало към греблото. Всяка вечер, когато ме хвърляха в морето, за да се свестя, мечтаех да не се събудя никога вече. Солената вода пареше дланите ми, останали без кожа, но още по-силно ме изгаряше накърнената ми гордост. И с греблото, както и с всичко друго, исках да си докажа, че съм по-добър от който и да било друг.