Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Всъщност славата на Афродита Коринтска беше доста съмнителна, но делфийските жреци ме бяха научили да принасям жертва на богинята на любовта. Ето защо след няколко дни престой в Коринт аз предложих на Дорией:

— Хайде да посетим храма на Афродита и да я почетем, както подобава!

Но Дорией ми отговори:

— И без това градът ме изнервя. Навсякъде виждам безделници, а свирнята по улиците ме кара да полудея. И подправките им са такива, че направо ме замайват. Страхувам се, че ако отдам и тялото си в чест на Афродита, ще загубя власт над себе си! Не, тялото ми трябва да ми служи, а не аз на него!

С идването на пролетта отплавахме с един от първите кораби към Йония.

Когато пиша всичко това, аз, Турмс, съм захапал лавров лист, който да ми спомни за Делфи. Капнал съм в дланта си капка розова вода, чийто аромат да ми припомни уханието на Коринт. Разтрил съм между пръстите си изсушени водорасли, за да си спомня за копието на Дорией, което потъна в прогнилото корабче на брега на морето. А сега ще сложа в устата си бучка сол, за да усетя на езика си острието на меча и вкуса на желязото.

През трите години на скитничество из Йония бяхме непрекъснато обградени от дима на подпалени домове и от тътена на битките, живеехме сред атаки и бягства, сред вонята на разлагащите се трупове по бойните полета, сред безсмислени поражения и победи над персите.

През тези години възмъжах и се превърнах във воин, докато един ден персите не изтласкаха йонийските войски към морето и не започнаха да обсаждат размирните градове.

По време на войната с персите аз си заслужих името на човек, който се присмива на смъртта. Дорией се беше прославил като умел пълководец, начело с него беше безопасно да се влиза в бой. Но когато персите обсадиха Милет откъм сушата, Дорией каза:

— Милет все още предпазва йонийските градове зад гърба си. Но на сушата персите биха ни победили. Всеки от йонийците мисли единствено за собствения си град. Ето защо помежду ни цари неразбирателство. А корабите ни все още са на брега на остров Ладе!

Дорией си беше пуснал брада. Шлемът му беше украсен с конска грива, а щитът му беше обкован със сребърни фигури на герои. Той се огледа наоколо и продължи:

— Милет, този златен град с непристъпни стени, е капан за мен. Не съм свикнал да защитавам стени. Единствената защита, от която имам нужда, е собственият ми щит. Турмс, приятелю, хайде да напуснем Милет! Този град вони на мърша!

Аз недоумявах:

— Нима предлагаш да зарежем твърдата земя заради плъзгаща се под нозете ни палуба и да водим корабни боеве? И това го казва човек, който не е привикнал към морето и пребледнява при вида на прииждащите вълни?!

Дорией отговори:

— Лято е и морето е спокойно. Освен това аз съм хоплит 15 15 Хоплити — ударна сила на древногръцката войска, пехота с тежко въоръжение за близък бой. — Б.пр. и предпочитам да се бия на чист въздух. Корабът се движи, а градските стени — не. Да тръгнем към Ладе — да видим как стоят нещата там.

И тъй, намерихме лодка, която да ни откара до Ладе. Това не беше никак трудно, тъй като между острова и града имаше много лодки, с които се превозваха продоволствия, плодове и вино за моряците, а към града пък често идваха моряци, желаещи да се порадват на златния град.

Там имаше безброй бойни кораби от цяла Йония, сред които най-мощни бяха милетските. Тези, които бяха във водата, излизаха един след друг в открито море през тесния пролив, нареждаха се във върволица и греблата им проблясваха на слънцето. Спускаха се напред, като разпенваха вълните, гонейки въображаеми врагове, и се упражняваха да забиват подводните си ударници в също такива въображаеми вражески кораби.

Но повечето кораби бяха изтеглени на сушата. Моряците смъкваха платната и старателно ги нагласяваха като навеси, където да се крият от слънцето. Въздухът бе изпълнен с подвикванията на търговците, и врявата на пияните моряци, които се препираха с висшестоящите, а тук-там някои от тях бяха заспали, без да обръщат внимание на шума.

Дорией им извика гръмогласно:

— Безделници, защо пиянствате, когато персите могат да се появят всеки момент? Говори се, че имат над триста кораба!

Отговориха му:

— Надяваме се персите да имат хиляда кораба — та нали тогава най-сетне ще свърши тази проклета война. Ние сме волни йонийци, еднакво добре се бием и на суша, и на море, а в морски бой досега никакъв враг не е могъл да ни срази. — Но след тези думи започнаха да се оплакват: — Ако знаете само, как са ни омръзнали честолюбивите ни и безсърдечни военачалници! Заставят ни да гребем в най-голямата горещина и издевателстват над нас по-зле и от персите. Погледнете кървавите пришки по дланите ни и опърлените ни лица!