Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Самочувствието ми се вдигна при вида на четиримата старци, които се мъчеха да разгадаят миналото ми и търкаха в недоумение челата си, стегнати с превръзките на посветените.

— Погледнете ме добре! Та нима лицето ми е лице на варварин?

— Откъде бихме могли да знаем? Дрехите ти са йонийски. Обучението ти е гръцко. А що се отнася до лицето ти, то е само едно от безбройните лица на земята. Хората се познават не по лицата, а по дрехите им, косите, брадите, говора… — Жреците замигаха и отвърнаха очи от мен.

Усетих нов прилив на сили. Сякаш свещена топлина се разля по тялото ми и пред очите ми заиграха свещени огньове. Погледът ми пронизваше четиримата жреци и аз виждах, че те са уморени: тъй уморени от усилието да разбират най-добре човешките души, че вече и сами не вярваха на себе си. Усещах, че нещо в мен е по-силно от тях.

Зимата настъпваше. Време беше богът на Делфи да се отправи към далечния север, към земята на езерата и лебедите, и да остави владението си във властта на Дионис. Морето бушуваше, корабите бързаха да намерят пристан, а в Делфи престанаха да идват странстващи богомолци и поклонници. Жреците на храма копнееха за отдих, за топлината, излъчвана от разпалените въглени, и за зимния си сън, тежък като смъртта.

— О, мъдри старци! — замолих ги аз. — Имайте милост към себе си: нека излезем навън, на открито и да потърсим знак от небесата.

Излязохме на свеж въздух, обгърнати в наметките си, и започнахме да се вглеждаме в навъсеното небе. Изведнъж над главите ни плавно се завъртя синьо гълъбово перо.

— Ето моя знак! — радостно обявих аз.

После се досетих, че над нас бе прелетяло гълъбово ято, тъй че перото не беше паднало съвсем изневиделица. И все пак това беше знак. Старците ме наобиколиха.

— Гълъбово перо! — възкликнаха те в изумление. — Гълъбът — това е птицата на родената от вълните Киприда. Вижте — сякаш самата Афродита озари лицето на този човек със златисто сияние!

Внезапно връхлетя вятър и заплющя в дрехите ни, за миг дори сякаш щеше да ни събори. Над мрачните планински върхове на запад просветна мълния, а след миг изтрещя силен гръм, повторен деветократно от ехото над делфийската равнина.

Постояхме там още известно време, но нищо друго не се случи. Жреците се върнаха в храма и ми заповядаха да чакам до входа му. Прочетох мисли на седемте мъдреци, издълбани в стените на храма. Разгледах сребърното блюдо на Крез. Взрях се в лика на Омир. Димът от вечния огън на жертвеника ухаеше приятно на лаврови листа и гъделичкаше ноздрите ми.

След като се посъветваха, жреците на делфийския храм дойдоха отново при мен и изрекоха следните думи:

— Турмс от Ефес! Свободен си и можеш да отидеш където пожелаеш. Боговете ни дадоха знак. Пития произнесе словата си. Ти изпълняваш волята на боговете, а не своята. Служи, както и преди си служил, на Артемида и принасяй жертви на Афродита, която те е спасила от смърт. Но делфийският бог не те покровителства. Той не те осъжда, но и не приема да изкупи вината ти. Нека я носи Артемида Ефеска, която те е изправила срещу азиатската богиня.

— Къде да отида? — поколебах се аз.

— Тръгни на запад — отговориха ми те. — Тъй каза Пития.

— Това ли е волята на вашия бог? — не скрих разочарованието си аз.

— Не! — завикаха те. — Нима не разбра, че делфийският бог не е твой покровител. Той нищо не ти заповядва и нищо не ти забранява. Съветваме те единствено от добра воля.

Помислих си: дванадесет града в Йония се бунтуват против персите. На изток настъпва зората на свободата. Не ще мине много време, и Ефес отново ще отвори вратите си на бунтовниците. Макар да вярвах в това, премълчах, за да не дразня старците.

— Не съм посветен в тайнствата на Артемида — произнесох аз. — Но веднъж по пълнолуние, когато преспах по волята на жрицата в храма на бързоногата, тя ми се яви в съня ми с черното си куче. Яви ми се в подземния си облик на Хеката и ми откри, че ме очаква богатство. Когато това се сбъдне, ще ви изпратя дарове за храма.

— Не, никакви дарове не искаме от теб, Турмс! Недей да пращаш дарове на делфийския бог!

Те дори ми върнаха кесията със златни и сребърни монети, като отделиха само малка сума за разходите по моето пребиваване в Делфи. Останах загадъчен в очите им, та ми върнаха дори и персийския щит със златен обков, който носех със себе си. Атиняните го бяха придобили по време на похода си към Сарди и го бяха поверили на мен — да го принеса като дар на Аполон, делфийския бог.