Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Бих могъл да прибавя, че още от Троянската война насам спартанците са имали причини да се отнасят с недоверие към прекалено красивите мъже и жени, но разбрах, че подобни думи биха наранили незаконния отрок на Дорией. Не се искаше много разум, за да се проумее това, още повече, че и моят произход беше забулен в мрак.

Облякохме се мълчаливо на брега на ромолящия ручей. Кръглата делфийска долина в краката ни тънеше в сумрак. По склоновете на планината играеха, ту алени, ту морави, отблясъците на залеза. Чувствах как нозете ми омекват от умора. Бях чист, бях жив, бях силен. Чувствах, че в сърцето ми се заражда искрена привързаност към чужденеца, който беше приел да се състезава с мен, без да ме попита кой съм и откъде съм.

Когато слизахме по пътеката между скалите, водеща до постройките около храма, той често ми хвърляше погледи и най-накрая продума:

— Макар ние, лакедемонците, да не изпитваме желание да общуваме с чужди за нас хора, ти ми допадаш. Сам съм, а самотата ми тежи — свикнал съм още от малък да бъда заобиколен с връстници. Като изгнаник не съм свързан със законите и обичаите на народа си, но те все още ми тежат като окови. Бих предпочел да бях загинал на война и името ми да е написано на надгробен камък, отколкото да живея тук сега!

— И аз съм сам — казах му аз. — Дойдох в Делфи по собствено желание — или да бъда опростен, или да умра. Нямаше никакъв смисъл да живея, обричайки на проклятие града си и цялата Йония 9 9 Област на западното крайбрежие на Мала Азия, близо до Лидия и Кария, с островите Хиос и Самос и с дванадесет града: Хиос, Еритрея, Теос, Колофон, Ефес, Самос, Приема, Милет, Фокея, Клазомене, Лебедос и Миунт. — Б.пр. .

Той ме погледна недоверчиво изпод мокрите къдри на челото си.

— Но не бързай да ме съдиш — допълних аз. — Самата Пития изпадна в свещен екстаз пред вида ми и ме освободи от вината ми. Нямаше нужда да дъвче лаврови листа, да се замайва от изпаренията на пукнатината. Дори и без триножника тя ме обяви за невинен.

Йонийската недоверчивост и собственото ми възпитание ме подтикнаха, след като се огледах внимателно, за да се убедя, че никой не би могъл да ме чуе, да прибавя с усмивка:

— Струва ми се, че тя не е безразлична към мъжете. Няма и съмнение, че е избраница на боговете, но сигурно понякога за жреците е трудно да открият свещен смисъл в безумните й слова.

Ужасен, Дорией вдигна ръце, сякаш да отблъсне думите ми.

— Нима не вярваш в пророчицата? — попита той. — Знай, че ако богохулстваш, не искам да имам нищо общо с теб.

— Не се безпокой — възразих аз. — Всичко на този свят си има две страни — едната е зрима, а другата — незрима. Ние, йонийците, имаме навика да се шегуваме с боговете и да разказваме за тях врели-некипели. Това обаче не ни пречи да им служим ревностно и да им принасяме жертви. Земният облик на оракула извиква съмнение в мен, но това не ми пречи да го призная и да приема присъдата му, дори да означава за мен сигурна смърт. Човек се нуждае от вяра…

— Не те разбирам — отговори ми озадачен Дорией.

При тези думи ние се разделихме, но след няколко дни той дойде при мен, хвана ме за ръка и ме попита:

— Не си ли ти онзи мъж от Ефес, който подпали лидийския храм в Сарди 10 10 Столица на Лидийското царство. С разрушаването на града през 498 г. пр.Хр. започва въстанието на йонийските гърци против персите. — Б.пр. и предизвика страшния пожар в града?

— Да, това е моето престъпление — признах аз. — Аз, Турмс от Ефес, съм виновен за пожара в Сарди.

За моя изненада бадемовите очи на Дорией грейнаха от възторг, той ме затупа по рамото и взе да ме възхвалява:

— Как така виновен? Та ти си елински герой! Нима не знаеш, че искрите на пожара в Сарди подпалиха въстанието в цяла Йония — от Хелеспонт до Кипър?

Думите му ме накараха да се ужася — не бих могъл да си въобразя по-голямо безразсъдство.

— В такъв случай йонийците са безумци — казах. — Вярно е, че когато пристигнахме по морски път от Атина, ние нападнахме града. Три дни се щурахме около стените му, но не успяхме да завладеем Сарди — тъй здрави са те. Повече не се и опитвахме, а ударихме на бяг — и то още по-бързо, отколкото на идване. Персийските отряди избиха много от нас, в мрака дори се избивахме помежду си…

— Не — продължих. — Този поход в никой случай не би могъл да се нарече геройски. Случи се дори и това, че попаднахме на нощния празник на жените на града, който те провеждаха до стените му. Мъжете им излязоха да ги защитят и избиха още повече наши хора, отколкото самите перси. Тъй безславно свърши жалкият ни поход!