Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Планината почти скриваше в сянката си делфийския стадион, но забелязах как блесна хвърлено копие над празната писта за надбягвания. То прелетя мълниеносно и потъна в сянката. Този миг се запечата в душата ми като предчувствие и съдбовен знак. След това видях млад мъж на моите години, но с по-жилаво тяло от моето, който тичаше с леки стъпки към копието си, забито в земята.

Аз тичах наоколо и го наблюдавах. Лицето на копиехвъргача беше намусено и враждебно, на гърдите си имаше огромен белег, а краката му бяха извънредно мускулести и възлести. При все това тялото му излъчваше красота и увереност, които изглеждаха тъй естествени, че в очите ми той изглеждаше като най-прекрасния връстник, когото някога бях срещал.

— Тичай с мен! — подканих го аз. — Уморен съм да се състезавам сам със себе си.

Той заби копието обратно в земята и застана на старта за надбягвания.

— Хайде! — извика той и двамата хукнахме с всички сили.

Понеже изглеждаше по-тежък от мен, мислех, че ще го победя с лекота. Оказа се, че той тича много бързо и трябваше да се напрегна, за да успея най-накрая да пристигна две крачки преди него до крайната линия.

И двамата се бяхме задъхали, но се опитвахме да го прикрием.

— Бягаш добре — каза ми той. — Хайде да хвърлим и копие: да видим кой е по-добър.

Копието му беше тежко, от тези, които се използват в Спарта. Взех го и се опитах да преценя теглото му. За мой срам трябваше да призная, че съм свикнал с по-леки копия, след което се засилих и го хвърлих с всички сили. Копието полетя и падна дори по-далече, отколкото бях очаквал. С тържествуваща усмивка изтичах, извадих копието и отбелязах мястото, където беше паднало; усмивката все още играеше на устните ми, когато върнах оръжието на собственика му. Но тя замръзна, когато видях, че той го хвърли на една дължина на копието по-далече от мен.

— Чудесно хвърляш! — признах аз с възхищение. — А не би ли искал да се състезаваме на скок? Ти си по-тежък от мен и май няма да успееш да ме победиш.

Но скокът ми беше съвсем малко по-дълъг от неговия. Без да продума, той ми показа диска. Първо хвърлих аз, но дискът на противника ми прелетя със свистене като сокол и остави моя знак далече за себе си. Съперникът ми се усмихна и каза:

— Нека борбата да разреши спора ни!

Без много да го оглеждам, усетих, че нямам желание да се боря с него. И не от страх, че той ще се справи лесно с мен, а просто от нежелание да го докосвам, да го захващам с ръце и той мен… В погледа му, дори когато се усмихваше, проблясваше зловеща искра, която ме караше да се чувствам някак странно.

— По-силен си от мен — казах аз. — Признавам се за победен.

Разделихме се и без да разговаряме повече, продължихме да се упражняваме в различните краища на празния стадион. Когато най-накрая се насочих към разлетия и прелелия от есенния дъжд ручей, той тръгна след мен с колеблива крачка. Измихме се мълчешком и се натрихме с чист пясък. Изведнъж, без да ме поглежда, той каза:

— Не би ли ми натрил гърба с пясък?

Аз натърках добре гърба му, а след това и той моя, и то така силно, че щеше да ми смъкне кожата. Измъкнах се с вик от ръцете му и го наплисках с вода от ручея. Той се усмихна, но не продължи детската ми игра. Спрях се и посочих белега на гърдите му:

— Воин ли си?

— Спартанец съм! — отвърна ми с гордост той.

Отговорът му засили и без това горящото в мен любопитство, тъй като за първи път срещах лакедемонец 8 8 Лакедемон — другото име на Спарта. — Б.пр. . При това той съвсем не изглеждаше толкова свиреп и груб, както обикновено се очаква да изглеждат жителите на Спарта. Знаех, че градът им не е заобиколен от градски стени, тъй като спартанците смятаха, че най-добрата защита за града са самите те. Но знаех също, че те не смееха да напускат родината си сами, а само в отряди или с войска, на поход против враговете си. Той сякаш разгада мислите ми, защото обясни:

— Както и ти, и аз чакам присъдата на оракула. Нашият цар Клеомен, който ми е чичо, сънува лош сън за мен и ме отпрати от Спарта. Аз съм потомък на Херакъл…

Искаше ми се да му кажа, че съдейки по нрава на Херакъл и по събитията в живота му, не е трудно да се предположи, че той сигурно има хиляди потомци, пръснати по света. Но внушителната осанка на новия ми млад познат ме накара да обуздая присъщата йонийска насмешливост в характера си и да замълча.

По собствен почин той ми разказа цялото си родословие и най-накрая заяви:

— Баща ми е Дорией, известен навремето си като най-прекрасният мъж в Спарта. И той като прародителя си събуждал много завист в родината си и затова му се наложило да тръгне на запад, за да си основе нова родина в Италия или Сицилия. Някъде из тези земи е паднал в бой преди много години. — Той смръщи застрашително вежди и додаде: — Защо си се вторачил така? Дорией е истинският ми баща. Ето защо имам пълно право да използвам името Дорией, намирайки се извън Спарта, стига да искам. Моята майка ми разказа за него още преди да бях навършил седем години, след което бях взет за държавен възпитаник. Законният ми баща не е могъл да има деца. Така че той изпратил Дорией тайно при майка ми. В това няма нищо странно. Законните съпрузи в Спарта също преспиват със съпругите си крадешком. Всичко това е чиста истина и аз никога нямаше да съм прокуден от Спарта, ако баща ми не беше Дорией.