Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Има божествени вещи, в които е стаена сила, способна да изцели болен, ако той докосне някоя от тях. Има вещи, които предпазват от беди притежателите си. А също така и вещи, които предизвикват нещастия и носят проклятие. Има свещени места, които човек открива, макар да не са отбелязани с олтари или жертвени камъни.

Има и прорицатели, които виждат хора и събития от миналото, стига само да вземат някоя вещ в ръцете си. Но колкото и уверено да говорят те, за да спечелят хляба и зехтина си, никой не може да бъде сигурен кое в словата им е истина, кое е сън и кое — измислица. И те самите не знаят. За последното съм готов да се обзаложа, понеже аз самият имам такива способности.

Мога да кажа единствено, че нещо се запазва във вещта, която е била използвана дълго, обичана от притежателите си и която е била предназначена за добри или лоши дела. Нещо, което я прави повече от самата вещ. Но то е неясно като сън и е заблуда, макар и същевременно да е истина. Сетивата също лъжат, особено когато са подхранвани от страст. Страстта да виждаш, страстта да чуваш, да докосваш, да помирисваш, да вкусваш. Нещо може да бъде приятно, желано, жадувано в даден момент, а по-късно да се превърне в съвсем друго, противно, нежелано, без значение и смисъл.

Ето защо тези, които вярват единствено на сетивата си, са осъдени да блуждаят във вечно неведение.

Но всичко това пиша единствено защото съм стар и много по-спокоен, защото животът ми нагарча вече и нищо на този свят не може да запали огъня на страстта в сърцето ми. В младостта си бих писал по-различно. Но и онова, което бих написал като млад, би било също толкова истинско, както това, което пиша сега.

Но защо все пак пиша?

Пиша, за да мога да надвия този бяг на времето и да опозная самия себе си.

Нека написаното да е просто каприз, или игра, както и самият живот в най-добрия случай може да е само каприз или игра.

Но не бих изтрил написаното, а напротив, пиша всичко това на здрав пергамент, изработен от жилави тръстикови влакна. Пиша така, както помня. Пиша с червено или черно мастило — според настроението си. От дясно на ляво или от ляво на дясно, в зависимост от това коя посока ми се струва по-подходяща да изрази мислите ми. Пиша на гръцки за това, което преживях с гърците. На финикийски пиша за борбите, които водих против финикийците. Но за божествените дела пиша на собствения си език и своята си писменост.

Пиша, за да проникна сам в себе си. Ето, взимам в ръка първия камък, гладък и черен — и си спомням как и кога за първи път видях себе си такъв, какъвто наистина бях, а не такъв, какъвто мислех, че съм.

Това се случи по пътя към Делфи 4 4 Светилище на Аполон във Фокида, където се е намирал знаменитият оракул на древна Гърция и се провеждали Питийските игри. — Б.пр. , сред мрачни скалисти върхове. Още когато тръгвахме от брега, виждахме светкавиците, които проблясваха на запад и озаряваха далечните планини. Жителите на селото, до което се добрахме, се опитваха да ни вразумят да не продължаваме нататък. Есен е, казваха те, и скоро бурята ще връхлети. Тя може да срине камъни над тесните пътища, потоци ще прелеят и ще отнесат всеки пътник…

Но аз, Турмс, бързах за Делфи, за да чуя присъдата си от оракула. Атинските воини ме бяха спасили вече два пъти от явна гибел и ми бяха предложили убежище на корабите си, когато жителите на Ефес 5 5 Крайбрежен град в Кария, един от главните търговски центрове на древността. — Б.пр. искаха да ме убият с камъни. Та не сметнах за нужно да се съобразявам с бурята, още повече че местните хора преувеличаваха опасността й. Та те преживяваха от пътуващи странници, стремяха се да ги задържат, да им предложат храна и топла постеля, а на изпроводяк да им продадат всякакви дрънкулки, издялани от дърво, камък или кост. Нямах намерение да се вслушвам в предупреждението на тези хора. Не ме плашеха нито бурята, нито мълниите.

Изпепеляващо чувство на вина ме караше да продължа към планините. Бях сам, когато изведнъж настъпи мрак посред бял ден. Тежко се надвесиха облаците над планинските склонове. Засвяткаха мълнии. Гръмотевиците ехтяха и се застигаха. Струваше ми се, че човешкият слух не би могъл да издържи този грохот. Трясъците цепеха скалите наоколо. Заваля град, който израни до кръв кожата ми. Поривите на вятъра застрашаваха да ме отнесат в пропастта. Коленете и лактите ми се разкървавиха от острите камъни, по които пълзях. Но аз не усещах болка. За първи път през живота си изпитвах истински възторг. Без да осъзнавам какво правя, затанцувах по пътя към Делфи. Заслепен от мълнии, оглушен от гръмотевици, аз усетих как краката ми започнаха да подскачат и ръцете ми да се движат в ритъма на танц, който не приличаше на никой друг, той се раждаше от самия мен и живееше в мен. Цялото ми тяло танцуваше, обхванато от необяснимо ликуване.